Бренда Джойс - Тайни

Лятото на 1889 година

— А вие, милейди? Няма ли и вие като сестра си да се омъжите за някой херцог?

Реджина се усмихна учтиво.

— Съмнявам се, госпожа Шрьонер. Сестра ми имаше невероятен късмет с този брак. Редно е да се омъжа за някой с моето обществено положение.

— Но баща ви е граф!

Реджина впери поглед през прозореца на влака в пленителния пейзаж отвън: планински склонове, окъпани от жарка слънчева светлина, и непристъпни върхове, гордо устремени към небето.

— Един граф не може да се сравнява с херцог.

Тя си спомни последната среща с родителите си, преди да напуснат Тексас. Тогава им бе съобщила, че няма да се върне с тях у дома, поне засега. Граф Драгмор не остана очарован от решението й, но й позволи да остане още известно време при роднини в Америка. Сърцето на Реджина се обърна при мисълта за доскорошния й обожател, лорд Хортензи. Тя нямаше да се върне у дома със семейството си, защото той беше там, сгоден за друга жена, след като баща й решително му отказа ръката й.

— Но една жена с вашата красота би могла да има всеки мъж, когото пожелае — възкликна ентусиазирано госпожа Шрьонер и се приближи до прозореца, където бе застанала нейната повереница.

— Когато се върна вкъщи, татко ще ми избере подходящ мъж — отвърна тихо Реджина. Двете с нейната компаньонка пътуваха в първа класа на влака, заобиколени от още около дузина пътници. Повечето от тях бяха джентълмени, увлечени в спокойни разговори или в последния брой на американските всекидневници. Реджина предпочиташе думите й да не стигат до тях.

Госпожа Шрьонер я стрелна с невярващ поглед.

— Какво ще направи баща ви?

Реджина се насили да се усмихне, защото не искаше да показва страха си от подобна перспектива пред любезната възрастна вдовица. Все още обичаше Рандолф Хортензи. Но никога нямаше да стане негова съпруга. Просто не можеше да се изправи срещу баща си. Не беше такава пламенна бунтарка като сестра си, Никол. Освен това отдавна вече не беше на осемнадесет. Когато се прибере вкъщи, ще влезе в третия си сезон. Затова баща й щеше да й представи списък с подходящи мъже и тя ще бъде принудена да избере един от тях за свой съпруг.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че в Англия все още се сключват такива бракове? И че баща ви ще уговори вашата женитба?

— Това наистина е най-добрият начин. — Гласът на Реджина прозвуча като чужд.

— Но помислете за братовчедка си Луси! Никой не е уговарял нейната сватба с онзи Шоз Савидж, а вижте колко е щастлива! Миналия месец четох във вестниците за брачната церемония. Наричат я „сватбата на века“. Това вече е истинска любов!

Реджина се усмихна.

— Да, сватбата беше истинско събитие.

Тя бе пристигнала със семейството си в Тексас, за да присъстват на церемонията. За нея това бе идеалното извинение да се махне от Англия — по-точно от лорд Хортензи и неговата годеница.

— Скоро и вие ще вдигнете такава сватба, скъпа моя. А при вашия благороден произход, мисля, че ще е дори по-грандиозна.

— Несъмнено — успя да промълви Реджина, но усмивката й беше тъжна. Не за зрелищна сватба мечтаеше тя, а за истинска любов. Любовта, която можеше да изживее, но баща й я бе лишил от нея. Рандолф не преследваше богатството ми, каза си тя за пореден път. Не че вече имаше значение. Той щеше да се жени за друга жена. Също като нея и той щеше да постъпи според желанието на родителите си.

Влакът сякаш намали скоростта си.

— Скоро трябва да пристигнем в Пасо Роблес. — Госпожа Шрьонер надникна през прозореца. — Непременно ще се насладя на тези прочути кални бани, преди да се върна в Тексас.

— Заслужава си да ги видите — каза Реджина. — Хотел „Ел Пасо де Роблес“ е най-големият здравен комплекс по Южното крайбрежие. Или поне така твърдят чичо и леля. — В Пасо Роблес трябваше да я чакат семейство Арчън. А след дългия спокоен уикенд щяха да се насочат на север, към Сан Франциско, където живееха в момента. Реджина възнамеряваше да прекара с тях остатъка от лятото. А през септември вече нямаше начин да отлага неизбежното — трябваше да се върне у дома и да се изправи лице в лице със своето бъдеще.

Реджина бе дръпнала тежките кадифени завеси, за да се наслаждава на пейзажа отвън. В момента влаковата композиция се движеше между заоблени планински била. Жаркото лятно слънце бе придало на тревите лимоненожълт цвят, но полегатите склонове на върховете бяха осеяни с огромни зелени дъбове, а просторната небесна шир примамваше с наситеносините си багри. От време на време пред погледа й изникваше сухото корито на река Салинас, което се виеше покрай железопътните релси. Пейзажът бе някак груб, но погледът на Реджина оставаше прикован в суровата му безбрежност.