Бренда Джойс: Тайни

Младата жена не се сдържа да не разгледа твърдите черти на лицето му. Брадичката му беше заоблена, извивката на челюстта — твърда, но не квадратна, носът му — съвършено оформен. Имаше прясно набола брада. Очите му все още бяха засенчени от грубата сива шапка и Реджина отново не успя да определи цвета им.

Когато най-сетне стигна до очите му, погледите им се срещнаха. Лицето му не изразяваше нищо. Сърцето на Реджина обаче ускори ритъма си. Този мъж приличаше на престъпник. И тя, изглежда, беше съвсем сама с него. Дали наистина беше престъпник? Дали щеше да й причини зло?

Непознатият сякаш прочете мислите й.

— Не се притеснявай — каза успокоително той. — Аз съм Слейд Деланза.

Реджина долавяше, че той очаква тя да го познава, но определено не беше така.

— Какво… какво искате от мен?

Непознатият я прониза с поглед.

— Цял ден те търся. Всички се притеснихме. Имаш голяма подутина на главата и няколко драскотини.

Реджина почувства облекчение. Макар да не познаваше този човек, тя разбра, че е дошъл да й помогне, а не да й навреди.

— Какво се случи?

Въпросът му я изненада. Тя премигна озадачено.

— Казаха ми, че си скочила от влака. Ръцете и коленете ти са ожулени. — Гласът му бе напрегнат.

Реджина продължаваше да го гледа втренчено.

— Ранена ли си?

Тя не можеше да отговори. Дишането й стана накъсано. Мислите й се объркаха.

Той отново приклекна до нея. Слънцето още не бе излязло от пухеното си покривало, лицето му бе съвсем близо — тъй болезнено съвършено — и Реджина бавно осъзна, че срещу нея стои изключително привлекателен мъж. Тази констатация не я заинтригува особено. Не и сега, когато този човек й задаваше плашещи въпроси, не и сега, когато той взираше напрегнатия си поглед в нея.

— Ранена ли си? — повтори непознатият.

Тя го погледна с празен поглед, от очите й внезапно бликнаха сълзи и замъглиха образа му. Слейд я гледаше въпросително.

Реджина успя да отмести поглед от него и го насочи към безкрайните железопътни релси, които прорязваха заоблените хълмове и се губеха в далечината. Цялото й тяло трепереше.

Слейд си наложи да смекчи тона си.

— Имаш ли нужда от лекар?

Още един влудяващ въпрос. Този мъж не само я изпитваше, той я притискаше в ъгъла, затваряше я в някакъв капан, а това никак не й харесваше. Искаше й се да гледа където и да е другаде, само не и в тъмните му очи, но беше безпомощна да откъсне погледа си от него. Не искаше да отговаря на объркващите му въпроси.

— Не знам. — Тя се поколеба. — Мисля, че не е необходимо.

— Какво означава това, „мисля, че не е необходимо“?

— Стига! Моля ви, спрете! — извика отчаяна тя.

Ръцете му се сключиха около раменете й в желязна, но не и болезнена хватка.

— Това не е първокласно частно училище за млади дами! Не е и лондонско парти! Това е жестокият реален свят! Твоят влак влезе в града и докара тълпа истерични хора, около половин дузина ранени, включително и една жена, а ти не беше там! Десетина човека са те видели да скачаш и да се приземяваш тежко. Ако не искаш да ми кажеш какво се е случило, можеш да разкажеш на шерифа или на лекаря, когато стигнем в Темпълтън.

— Не знам какво се е случило! — извика в отговор Реджина. А после, когато осъзна какво е изрекла, думите й я ужасиха, защото проумя, че това е самата истина.

Слейд я гледаше невярващо.

Тя простена, ужасена от собственото си откритие.

— Какво каза?

— Не знам — прошепна Реджина, после затвори очи и впи пръсти в твърдата почва под себе си. Не знаеше. Не знаеше нищо за никакъв влак и за никакъв обир, не знаеше защо ръкавиците й са разкъсани, а ръцете — охлузени и нямаше представа защо се намира сама насред някаква обширна и пуста местност.

— Не си спомняш какво се е случило?

Реджина още не се осмеляваше да отвори очи. Изпаднала бе в ужасна ситуация, но не се осмеляваше да го признае дори пред себе си. Затова продължаваше просто да седи и да се опитва да не чува думите на този непознат мъж и изобщо да не разсъждава.

— По дяволите, Елизабет — изръмжа раздразнен Слейд. — Наистина ли не си спомняш какво се е случило?

На нея й се искаше да крещи. Знаеше, че Слейд отново е приклекнал до нея, знаеше също, че няма да я остави сама и че ще продължава да й задава въпроси, докато разкрие цялата ужасяваща истина. Реджина отвори очи. В този момент ненавиждаше този мъж.

— Не! А сега се махайте! Моля ви, оставете ме на мира!

Внезапно той се изправи на крака и се наведе над нея. Слънцето се бе изплъзнало от перестите облаци и тялото му хвърляше дълга безформена сянка върху земната повърхност.