Бренда Джойс: Тайни

— Може би така е по-добре. Може да е за добро, че не си спомняш какво се е случило.

— Не си спомням абсолютно нищо — промълви отчаяно тя.

— Какво?

— Вие ме нарекохте Елизабет.

Очите му бяха черни, огромни, невярващи.

— Аз така ли се казвам?

Слейд бе напълно неподвижен.

— Елизабет ли се казвам?

— Загубила си паметта си?

Тъмните му очи я гледаха изумено. Реджина притисна лицето си с ръце. Пулсациите на тила й ставаха все по-чести. Заедно с тях нарастваше усещането й за безпомощност, объркване и отчаяние. Това чувство беше съкрушително. Истината бе неопровержима. Съзнанието й представляваше празен екран. Не знаеше какво се с случило, а най-лошото беше, че нямаше представа коя е — не знаеше дори собственото си име.

— По дяволите — изруга мъжът, който се наричаше Слейд.

Реджина вдигна поглед към мрачното му лице. Нейният мъчител можеше да се превърне в неин спасител. Тя така отчаяно се нуждаеше от спасителна сламка; във внезапен пристъп на просветление младата жена осъзна, че отчаяно се нуждае от него.

— Моля ви! Елизабет ли се казвам?

Слейд не й отговори.

Разкъсвана между надежда и страх, Реджина се изправи на колете и притисна гърците си с ръце. Тялото й се наклони нестабилно към бедрата му.

— Елизабет ли се казвам?

Погледът му се плъзна по фигурата й. Мъничката вена на слепоочието му видимо пулсираше.

— Когато влакът пристигна в Темпълтън, на него липсваше само една жена — Елизабет Сейнт Клер.

— Елизабет Сейнт Клер? — Реджина отчаяно се ровеше в съзнанието си за някакъв спомен, какъвто и да е спомен. Бореше се да пробие обвивката на бездънната празнота в главата си. Усилията й обаче останаха напразни. Името Елизабет Сейнт Клер не й говореше нищо. Тя бе изцяло завладяна от паника. — Просто не мога да си спомня!

— Нищо ли не си спомняш?

Реджина клатеше глава като обезумяла.

— Дори жената, която те е придружавала?

— Не!

— Не си ли спомняш, че си била на влака?

— Не!

Той се поколеба.

— А Джеймс? И него ли не помниш?

— Не! — Реджина вече не можеше да контролира мислите и движенията си. Ноктите й се забиха дълбоко в дънковата материя над бедрата му. Беше изплашена до смърт и отчаяно вкопчена в него.

Измина един безкраен миг. Слейд я вдигна на крака и неохотно сключи ръце около талията й. Реджина се притисна лудо към него, задъхана от страх и сълзи. Можеше да почувства гърдите му до лицето си — влажни и топли. Макар да бе зашеметена от изживения кошмар, тя се опасяваше, че се държи по недопустим начин.

— Елизабет. — Гласът му бе груб, но излъчваше сила и увереност. — Всичко е наред. Ние ще се погрижим за теб. Скоро ще си спомниш всичко.

Неговото спокойствие се предаде и на Реджина. Тя му позволи да я отблъсне от себе си, така че телата им вече не се допираха. Опитваше се да възстанови самоконтрола, присъщ на една истинска дама. Когато най-сетне се съвзе, Реджина вдигна поглед към него — бавно и някак свенливо.

Той се взря в лицето й. Това беше интимен и задушевен момент след прегръдката, която бяха споделили. Но Реджина не отмести погледа си, защото в момента този мъж беше всичко, което имаше.

— Благодаря — прошепна тя и цялото й тяло потръпна от искрена благодарност.

— Недей да ми благодариш. Няма нужда. — Лицето му поруменя.

Той се обърна.

— По-добре да вървим. Рик ни чака в Темпълтън. Когато влакът пристигна без теб, Едуард отиде да го вземе.

— Рик? Едуард? — Трябваше ли да познава тези хора? Имената й бяха също толкова непознати, колкото и всички останали.

— Моят старец — каза отсечено Слейд, без да откъсва поглед от нея. — Бащата на Джеймс. Аз съм брат на Джеймс. Едуард е другият ни брат.

Тя поклати унило глава.

— Аз трябва ли да ви познавам? Вас или Джеймс?

Лицето му беше напълно безизразно.

— Не познаваш нито мен, нито Едуард. Но познаваш Рик. Познаваш и Джеймс. Той е твой годеник.

Неин годеник. Реджина беше на път да избухне в неудържим плач. Не можеше да си спомни дори своя любим, бъдещия си съпруг. Мили боже, нима това наистина се случваше? Тилът й изтръпна от болка, която почти я заслепи. Тя залитна, но Слейд я подкрепи навреме. Струящата от тялото му сила й действаше успокоително.

— Не ми изглеждаш добре — отбеляза Слейд. — Трябва бързо да стигнем до Темпълтън. Колкото по-скоро те види лекар, толкова по-добре.

Реджина се чувстваше твърде разстроена, за да отговори, и неимоверно облекчена, че има кой да се погрижи за нея. Беше толкова изтощена, че в никакъв случай не би могла сама да вземе някакво решение или да протестира. Тя му позволи да я отведе до коня. Някакво вцепенение бе обхванало цялото й тяло и потискаше страха, отчаянието й и напиращата истерия.