Джоузеф Файндър
Погребани тайни
Ник Хелър #2
В памет на Джак Макджордж и Кен Куистра,
щедри източници на информация, станали мои приятели.
И в памет на моята скъпа братовчедка Линда Гарднър Сегал,
която ни напусна твърде рано.
Има тайни, които не позволят да бъдат разкрити. Всяка вечер поне един човек умира в леглото си, стиснал ръцете на призрачни изповедници и сърцераздирателно втренчен в очите им, с отчаяно сърце и със свито гърло, защото тайните, които носи, са твърде ужасни. Уви, понякога ние, хората, поемаме толкова тежки и ужасяващи товари, че успяваме да ги захвърлим едва в гроба. Ето защо същността на всички престъпления остава неразбрана.
Едгар Алън По, „Мъжът от тълпата“ (1840 г.)
„Ако затворите изглеждат така, помисли си Алекса Маркъс, нямам нищо против да остана тук завинаги.“
Заедно с Тейлър Армстронг, най-добрата й приятелка, се бяха наредили на дълга опашка, за да влязат в най-популярния бар в Бостън. Наричаше се „Кафеза“ и се намираше в луксозен хотел, който навремето бил затвор. Решетките по прозорците още стояха. Със сигурност ги бяха оставили нарочно, както и огромната ротонда в центъра и тесните коридори до килиите. Точно като в истински затвор.
Алекса огледа групата младежи зад себе си — приличаха на студенти от Масачузетския технологичен институт, които явно държаха да изглеждат печени, но се бяха изхвърлили твърде много — разгащени ризи, евтини сака, щедри количества гел в косата и дезодорант „Акс“ в почти токсична концентрация. В два сутринта щяха да си тръгнат със залитане към домовете, да повърнат от моста и злобно да мрънкат, че всички момичета в „Кафеза“ са били парцалетини (въпреки че кой знае защо нито една не си е тръгнала с тях).
— Адски ми харесва този опушен ефект! — възкликна Тейлър, оглеждайки грима й. — Стои ти невероятно!
— Отне ми цял час — отвърна Алекса.
Фалшивите мигли, дебелата очна линия и катраненочерните сенки я караха да изглежда като проститутка, пребита от сводник.
— На мен ми отнема трийсет секунди — заяви Тейлър. — Погледни се само, вече си страхотна мацка, а не селянка-първокурсничка.
— Никога не съм била селянка! — възрази Алекса и погледна към двама кльощави мъже с вид на европейци, които говореха по телефоните си. Готини й се сториха, но може би бяха гейове. Едва не каза „Баща ми живее в Манчестър, а и аз живея в Манчестър“, но вече не смяташе голямата шумна къща, в която бе израсла, за свой дом, не и откакто баща й се ожени за онази стюардеса-златотърсачка Белинда. Не живееше с тях от почти четири години, още откакто замина за Екситър.
— Добре де — каза Тейлър и Алекса схвана значението на тона й.
Тейлър държеше винаги да подчертава, че е гражданче. Беше израсла в къща на Бийкън Хил, баща й беше сенатор, а тя се смяташе за по-опитна, по-печена и по-обиграна от всички останали, взети заедно. Освен това бе прекарала последните три години в академия „Марстън Лий“ — „терапевтичен“ пансион със строги правила в Колорадо, където я изпрати баща й, за да я спаси от дрогата. Което, честно казано, си беше чиста проба изгубена кауза.
Всеки път, когато се прибереше в Бостън за ваканцията, Тейлър изглеждаше различно. Миналия път си беше боядисала косата в гарвановочерно и имаше бретон. Тази вечер носеше плътно прилепнал, лъскав черен клин, черен дантелен сутиен под огромна сива тениска и ботуши с капси. Алекса, която не беше чак такъв авантюрист, беше с тъмносини дънки, къса блузка без ръкави и светлокафяво кожено яке „Тори Бърч“. Вярно е, че дрехите й не бяха последна дума на модата като тези на Тейлър, но изобщо не можеха да се нарекат селски.
— О, боже! — измърмори Алекса, щом приближиха охраната на заведението.
— Просто се успокой, става ли, Лусия? — Тейлър натърти на името.
— Лусия ли? — започна тя и тогава си спомни, че това е името от фалшивата й лична карта.
Всъщност, картата си беше истинска, но просто не беше нейната. Алекса беше на седемнадесет, а Тейлър — точно на осемнадесет, и по закон нямаха право да консумират алкохол до 21, което си беше глупаво. Тейлър беше купила картата на Алекса от едно по-голямо момиче.
— Просто го гледай в очите и се дръж небрежно — посъветва я тя. — Ще минеш без проблеми.
Тейлър се оказа права, разбира се. Охраната дори не поиска да види картите им. Щом влязоха в хотела, Алекса последва приятелката си до старовремския асансьор — от онези със стрелка, която сочи на кой етаж си. Вратата се отвори и металната решетка се плъзна встрани. Тейлър се качи заедно с още няколко души. Алекса се поколеба, но я последва. Щом прекрачи през вратата, цялата потръпна — боже, как мразеше асансьори! И точно когато вратата се затваряше, смотолеви:
Читать дальше