Джозеф Файндер - Погребани тайни

— А надолу по улицата — „Дънкин Донътс“ — казах аз.

— Силно се надявам това да не е намек. Не излизам на кафе.

— Знам и никога не бих ти предложил — отвърнах аз и станах.

Телефонът иззвъня с тихия звук, който оповестяваше обажданията от офиса.

— Търси те някой си Маршъл Маркъс — чу се гласът на Джилиън по интеркома.

— Онзи Маршъл Маркъс ли? — попита Дороти. — Най-богатият мъж в Бостън?

Кимнах.

— Ако откажеш и на него, Ник, лично ще ти наритам задника!

— Съмнявам се да ме търси по работа, сигурно е лично — успокоих я аз, вдигнах слушалката и казах: — Маршал, отдавна не сме се чували.

— Ник — отвърна той, — имам нужда от помощта ти. Алекса изчезна.

Маршъл Маркъс живееше на северния бряг, на около 45 минути с кола от Бостън, в невероятно очарователния старомоден град Манчестър, който навремето бил лятна колония за богати бостънци. Огромната му красива несиметрична къща от облицован с дърво камък беше кацнала на скална издатина, точно над издълбания от вълните бряг. Цялата сграда беше заобиколена с просторна веранда, а стаите бяха неизброими — в някои от тях вероятно влизаха само домашните прислужници. Маркъс живееше там с четвъртата си съпруга Белинда и с единственото си дете Алекса. Дъщеря му учеше в пансион, скоро щеше да постъпи в колеж и, ако съдех по онова, което веднъж ми каза за живота си у дома, след това едва ли щеше да се отбива особено често при баща си.

Дори след като отбих от пътя и успях да различа в далечината къщата на Маркъс, пътят дотам ми отне поне десет минути — лъкатушеше по целия бряг, покрай грандиозни „бунгала“ и скромни къщички, построени през втората половина на миналия век върху малки парцели, продадени от богати наследници, чието състояние се е стопило. Няколко от величествените имения все още принадлежаха на одрипавели благородници, потомци на истински бостънци, но повечето огромни къщи бяха купени от финансисти и техно-новобогаташи.

Маршъл Маркъс беше най-богатият сред новобогаташите, макар и не най-новият. Беше израсъл в бедно семейство на Блу Хил авеню в Матапан, сред еврейската работническа класа. Чичо му бил собственик на казино на запад и още като малък Маршъл се научил да играе блек джек. Много рано си дал сметка, че банката винаги има предимство, така че започнал да измисля всякакви схеми. Спечелил пълна стипендия за Масачузетския технологичен институт, където се научил да програмира на FORTRAN [2] FORTRAN е първият алгоритмичен език от високо ниво. Името — преводач на формули (FORmula TRANslation) — подсказва предназначението му за програмиране на изчислителни процеси. С времето езикът се усъвършенства и се превръща в универсален. с помощта на грамадните стари компютри IBM 704 и измислил хитър начин да подобри шансовете си за печалба на карти с помощта на тези гиганти.

Легендата разказва, че една вечер в Рино спечелил десет бона. Бързо си дал сметка, че ако ги използва както трябва на финансовия пазар, ще удари кьоравото. Отворил си брокерски акаунт с парите за университета и докато завърши, станал милионер с помощта на някаква страшно сложна инвеститорска формула, свързана с арбитраж на опции и производни. С течение на времето подобрил алгоритъма, открил хедж фонд и станал милиардер.

Майка ми работи при него години наред и веднъж се опита да ми обясни всичко това, но не схванах почти нищо. Никак не ме бива в математиката. Стигаше ми да знам, че Маршъл Маркъс се беше държал добре с майка ми в тежки времена.

Когато се преместихме в Бостън, след като баща ми изчезна — бе успял да научи, че ще го арестуват и реши да избяга преди да го направят — нямахме нито пари, нито дом. Наложи се да се преместим при баба ми по майчина линия, която живееше в Мейдън, точно до Бостън. Отчаяна, майка ми стана секретарка на Маршъл Маркъс, който беше приятел на баща ми и накрая стана негов личен асистент. Обичаше работата си, а той винаги се отнасяше добре с нея. Плащаше и голяма заплата и дори след като тя се пенсионира, продължи да й праща изключително щедри коледни подаръци.

Въпреки че беше приятел на баща ми, аз много го харесвах. Беше неустоим — общителен, сърдечен и забавен, с неутолим апетит за храна, вино, пури и жени. В него имаше нещо изключително симпатично.

Къщата му изглеждаше точно така, както и последния път, когато го посетих — с тенис корт, олимпийски басейн, гледащ към океана, и с голяма конюшня в подножието на хълма. Нова беше единствено кабината на охраната. Спускаща се бариера запречваше тесния път. От кабината излезе пазач, попита ме за името и дори поиска да види шофьорската ми книжка.