Джозеф Файндер - Погребани тайни

Това ме изненада. Въпреки огромното си богатство Маркъс никога не бе живял като затворник, за разлика от много богаташи, които се затварят зад високи огради и се обграждат с бодигардове.

Нещо се беше променило.

Щом пазачът ме пусна, подкарах напред и спрях точно пред къщата. Щом излязох, се огледах и забелязах множество охранителни камери, дискретно монтирани из целия имот. Пресякох широката веранда и позвъних на вратата. След минута тя се отвори и пред мен изникна Маршъл Маркъс. Лицето му светна и той разпери късите си ръце.

— Никеле!

Това бе прякорът, с който ме наричаше. Той блъсна вратата настрани и ме сграбчи в мечешка прегръдка. Беше станал още по-дебел, а прическата му ми се стори съвсем различна. Когато се видяхме за последно, темето му беше плешиво, а сивите кичури се спускаха до яката му. Сега ги боядисваше в кафяво с оранжев оттенък, а косата най-отгоре някак си бе успяла отново да порасне. Не можех да разбера дали е перука, или е отлично присадена. Маршъл носеше тъмносин халат върху пижамата си, а под очите му тъмнееха дълбоки кръгове. Изглеждаше изтощен. Пусна ме, опря ръце на гърдите ми и се взря в лицето ми.

— Я се погледни, всеки път си все по-привлекателен. Стига толкова, де! Изобщо не старееш. Да не си сключил сделка с дявола, Ники? Да не би на тавана ти да има портрет, който се скапва вместо теб?

— Живея в града — отвърнах аз. — Нямам таван.

Той се засмя.

— Не си женен, нали?

— Засега успявам да го избегна.

Той опря длан на бузата ми и леко я потупа.

— С тая физиономия положително отпъждаш жените като със сопа.

Той самоотвержено се опитваше да си придаде обичайния весел вид, но не успяваше да ме убеди. Обви пухкавата си ръка около кръста ми — нямаше как да стигне до раменете, и каза:

— Благодаря ти, че дойде, Никеле, приятелю. Благодаря!

— Няма защо.

— Нова ли е? — попита той и обърна глава към колата ми.

Карам „Ленд Роувър Дифендър“ 110 — прилича на джип, почти правоъгълен е и буквално неразрушим. Прозорците се вдигат ръчно, седалките са като камък. Не е особено удобен и вдигна ли повече от 50 километра в час, вътре става доста шумно, но не съм притежавал по-хубава кола.

— Много ми харесва. Много! Веднъж карах такава из Серенгети, на сафари. Десет дни — Анелиз, Алекса и аз. На тях, естествено, Африка никак не им хареса, постоянно се оплакваха колко било горещо и как вонели животните, и…

Усмивката му внезапно се стопи и лицето му увисна, сякаш изтощено от усилието да поддържа фасадата.

— Ник — прошепна Маркъс с болезнено изражение. — Ужасно се страхувам!

— Кога я чу за последно? — попитах аз.

Седяхме в единствената стая на долния етаж, която изглеждаше така, сякаш я използват за всичко. Беше голямо Г-образно помещение, нещо средно между кухня и столова. Бяхме се настанили в удобни столове, покрити с увиснали кремави калъфи, а изгледът беше великолепен — стоманеносиви вълни на фона на каменистия бряг на нос Ан.

— Снощи взела колата и слязла в града. Казала на Бренда, че ще се прибере по-късно и тя решила, че това означава към полунощ, да речем… Или един-два сутринта, ако си прекарва добре.

— Кога точно е излязла от къщи?

— Рано вечерта, доколкото разбрах. Тогава се прибирах от работа.

„Маркъс Капитъл Мениджмънт“ държаха цял етаж в една от новите сгради, която се виждаше от прозореца на офиса ми. Маршъл работеше до късно още когато мама му беше секретарка и сигурно продължаваше по същия начин. Шофьорът му го караше до Бостън всяка сутрин и всяка вечер го връщаше в Манчестър.

— Когато си дойдох, вече беше излязла.

— Защо отиде в Бостън?

Той въздъхна дълбоко, но въздишката му звучеше повече като стенание.

— Ох, нали знаеш, постоянно купонясва. Вечно ходи по партита и дискотеки.

Дискотеки. Не помнех кога за последно чух тази дума.

— Тя ли кара дотам, или я взе приятел?

— Тя. Обожава да кара. Взе книжка в деня, в който навърши шестнайсет.

— С приятели ли имаше среща? Или с гадже? Или…?

— Мисля, че с приятелка. Няма гадже, слава богу. Поне засега, тоест, доколкото съм в течение.

Зачудих се колко ли споделя Алекса с баща си за личния си живот. Подозирах, че не много.

— Каза ли къде отива?

— Само казала на Белинда, че ще се вижда с някого.

— Но не с момче.

— Не, не с мъж — раздразнено отвърна той. — С приятели. Или приятелка. Казала на Белинда…

Маркъс поклати глава, а бузите му се разтресоха. Сложи ръка на очите си и отново въздъхна дълбоко. След няколко минути попитах тихо: