Джозеф Файндер - Погребани тайни

— Ами, реших, че около полунощ или малко по-късно… Как да ви кажа, тя не приема добре, когато я питам такива неща. Казва, че не обича да се отнасят с нея като с дете.

— И все пак това е доста късно.

— Моля ви, за тях нощта тогава започва!

— Нямах предвид това — обясних аз. — Децата под осемнайсетгодишна възраст нямат право да карат след полунощ, най-късно дванайсет и половина, освен ако ги придружава родител или настойник. Ако ги хванат, може да им отнемат книжката за шейсет дни.

— Така ли? — учуди се Белинда. — Не ми е казала.

Това ми се стори странно. Алекса никога не би направила нещо, което да застраши шофьорската й книжка и автономията, която тя й осигуряваше. Освен това Белинда не ми приличаше на човек, който не е наясно с правилата. Това беше жена, която обръща внимание на всяка подробност и си очертава устните, преди да се срещне с мен в момент, когато би трябвало да е съсипана заради изчезването на заварената си дъщеря.

— Какво мислите, че е станало с нея? — попитах аз.

Тя разпери ръце.

— Не знам! — После объркано погледна към Маркъс. — Не знаем. Просто искаме да я намерите!

— Обадихте ли се в полицията?

— Разбира се, че не! — отвърна Маркъс.

— Разбира се, че не? — попитах аз.

— Полицията нищо няма да направи — обясни Белинда. — Ще дойдат, ще ни разпитат и ще кажат да чакаме да минат двайсет и четири часа, след което просто ще забравят.

— Тя няма осемнайсет години — обясних аз. — Полицията се отнася много сериозно към изчезването на тийнейджъри. Най-добре веднага да им се обадите.

— Ник, искам ти да я търсиш! — заяви Маркъс. — Не ченгетата. Преди молил ли съм те за помощ?

— Моля ви! — намеси се и Белинда. — Толкова обичам това дете! Не знам какво бих правила, ако й се случи нещо.

Маркъс размаха ръце и каза нещо като „Пу-пу“, а после изпуфтя:

— Не говори така, мила!

— Обаждахте ли се по болниците?

Двамата си размениха бързи, тревожни погледи, а Белинда поклати глава:

— Ако й се беше случило нещо, досега да сме разбрали, нали?

— Не е задължително — отвърнах аз. — Това е първото, което трябва да направите. Да започнем оттам.

— Мисля, че става дума за нещо друго — започна Маркъс. — Не мисля, че момиченцето ми е пострадало. Мисля…

— Не знаем какво се е случило! — прекъсна го Белинда.

— Нещо лошо е станало! — каза Маркъс. — О, мили боже!

— Е, да започнем с болниците — повторих аз. — Просто за да изключим този вариант. Дайте ми номера на мобилния й телефон. Може би моят техничар ще успее да я открие по него.

— Веднага! — засуети се Маркъс.

— Освен това искам да се обадите в полицията.

Белинда кимна, а Маркъс сви рамене.

— Нищо няма да направят — каза той, — но щом настояваш…

В нито една от болниците по пътя от Манчестър до Бостън не бяха приемали пациент с описанието на Алекса, което сякаш не облекчи Маркъс и жена му. Имах чувството, че двамата изпитват някакъв дълбок страх, който отказват да ми разкрият. Почти бях сигурен, че крият нещо важно, нещо много сериозно. Мисля, че именно заради този инстинкт приех молбата на Маркъс сериозно. Нещо определено не беше наред. Имах лошо предчувствие, което постоянно се засилваше. Наречете го „дарът на страха“, ако искате.

Алекса се раздвижи и се обърна в леглото. Пулсираща болка в челото — ритмично туптене, което се усилваше все повече и повече, я върна в съзнание.

Клепачите й трепнаха. В очите й се забиха кинжали, сякаш някой блъскаше по черепа й с шило за лед и току-що го беше пробил, а пукотът ехтеше точно зад челото й.

Устата й беше пресъхнала, а езикът — залепнал за небцето. Опита се да преглътне.

Къде се намираше?

Не виждаше нищо.

Мракът беше непроницаем. Зачуди се дали не е ослепяла. Може би сънува. Само че нямаше чувството, че това е сън. Спомни си… как пие коктейл с Тейлър Армстронг. Смееха се заради нещо… Нещо на айфона й… Всичко останало беше неясно и замъглено.

Нямаше представа как е стигнала до дома си, как си е легнала и е спуснала щорите. Вдиша странна миризма на мухъл. Непозната миризма. Дали наистина си е у дома, в леглото? Не миришеше на стаята й в имението в Манчестър. Чаршафите не ухаеха на омекотителя, който харесваше.

Да не би да е останала да преспи другаде? Не беше у Тейлър. Тяхната къща миришеше на лимонов лак за мебели, а чаршафите им винаги бяха колосани. Но къде другаде можеше да е тогава? Не си спомняше… всъщност нищо не помнеше, освен това, че с Тейлър се бяха смели на нещо на айфона й.