Джозеф Файндер - Погребани тайни

— Странно! — чу се гласът й. — С Гейб доста си поприказвахме, аз реших, че ти е син и той нито веднъж не ме поправи.

— Ами… — „Иска му се“, помислих си. — Благодаря ти, кажи му, че ей сега идвам.

— Готино хлапе.

— Да. Ти ли слушаш музика?

Чу се изщракване и шумотевицата секна.

— Музика ли?

— Свържи ме с Дороти, ако обичаш.

Гейб Хелър беше завареният син на брат ми Роджър. Момчето беше шестнайсетгодишно, много умно, но изключително саможиво. Почти нямаше приятели в частното мъжко училище във Вашингтон, където учеше. Обличаше се изцяло в черно — черни дънки, черни суичъри с качулка, черни кецове „Чък Тейлър“. Напоследък дори косата си боядисваше в черно. Не е лесно да си на шестнайсет, но явно беше особено трудно да си Гейб Хелър.

Брат ми Роджър, с когото никак не се разбираме, е… с една дума, гадняр. Освен това беше (също като баща ни) в затвора. За щастие, Гейб нямаше генетична връзка с баща си, в противен случай сигурно щеше да свърши в поправително училище. Аз май бях единственият възрастен, с когото можеше да разговаря. Не знам защо проблемните деца ме харесват толкова много. Може би, както кучетата надушват страха, те надушваха, че аз никога няма да стана родител и затова им се струвах безопасен. Не знам.

Гейб прекарваше лятото в дома на майка ми в Нютън. Ходеше на уроци по рисуване и история на изкуството в лятното училище към музея. Обичаше баба си и искаше да избяга от майка си, Лорън, която положително изпитваше облекчение, че не й се налага да се бори с него и през ваканцията. Майка ми не беше строга, така че той можеше да се качи на метрото, да слезе в града и да се мотае по площад „Харвард“, когато няма часове. Сигурен съм, че му беше приятно да се чувства като възрастен.

Аз обаче смятам, че основната причина да дойде в Бостън беше, че така имаше повод да ме вижда, макар че никога не би си го признал. Обичах го и ми беше приятно да прекарвам времето си с него. Това невинаги беше лесно — така е с повечето неща, които си заслужават.

Гейб седеше на бюрото ми и рисуваше в скицника си. Беше плашещо талантлив художник.

— Върху комикса ли работиш? — попитах аз още с влизането си.

— Графичен роман — вдървено ме поправи той.

— Вярно, извинявай, забравих.

— Да. Както и за обяда ни.

Беше облечен в черен суичър с вдигнат цип, целият обсипан с ремъци, халки и капси. На лявото му ухо забелязах малка златна обичка, но реших да не се издавам. Засега.

— И за това се извинявам. Как върви лятото?.

— Пълна скука.

От устата на Гейб това беше почти истеричен ентусиазъм.

— Искаш ли да хапнем? — попитах аз.

— На път съм да припадна от глад, нищо сериозно.

— Приемам отговора ти за утвърдителен.

Забелязах, че на прага чака Дороти.

— Слушай, Ник — започна тя, — номера, който ми даде… няма да мога да открия телефона.

— Това не е в твой стил. Звучи… пораженчески — отбелязах аз.

— Нищо общо няма с пораженчеството — изрепчи ми се тя, — нито със способностите ми. Проблемът е в закона.

— Досега това не те е спирало.

— Не е… О, здравей, Гейбриъл.

Тонът й осезаемо охладня. Двамата с Гейб често се караха — той смяташе, че е по-умен от нея, което може и да беше вярно, тъй като беше тревожно гениален, и че повече го бива с компютрите, което не беше вярно, поне засега. Той обаче беше на шестнайсет и мислеше, че е по-добър във всичко, което ядосваше Дороти.

— Ето какво — започна тя. — Човекът, чийто телефон искаш да открия…

Тя хвърли раздразнен поглед към Гейб. Винаги беше дискретна, когато говорехме за работа, но в случая внимаваше особено много.

— Може ли да поговорим насаме, Ник?

— Гейб, дай ми две минути.

— Добре, добре! — сопна се той и излезе от кабинета ми.

— Ти май ще поемеш случая — каза Дороти. — Чудесата се сипят едно след друго.

Кимнах.

— На парите ли не успя да устоиш?

— Да, всичко опира до пари — отвърнах саркастично аз.

— Финансови проблеми ли имаш?

— Не… аз… сложно е. Не става дума за Маршъл Маркъс. Съвсем случайно дъщеря му ми е симпатична, тревожа се за нея.

— Той защо е изперкал така? Момичето е на седемнайсет, нали? Слязла е до града, отишла е на клуб и е забила някой мъж. Тия хлапета така действат.

— На нейната възраст ти с много мъже ли спеше, Дороти?

Тя ме погледна строго и предупредително вдигна показалец с дълъг люляков нокът. Не разбирах как успява да печата на компютъра с такъв дълъг маникюр. Усмихнах се — не знаех нищо за сексуалния й живот, но бях усетил, че едва ли се дава лесно.