Джозеф Файндер - Погребани тайни

— И на мен не ми е ясно — признах аз.

— Ако беше откачил веднага след случката на паркинга, бих го разбрала, но това е било преди години, нали?

— Да. Смятам, че знае повече, отколкото ми казва.

— Какво например?

— Не знам.

— Може би трябва да го попиташ направо.

— Ще го попитам. Кажи сега за Фейсбук.

— Искаш да ти кажа нещо за Фейсбук? Ник, стига ти да знаеш, че не е за теб.

— Говоря ти за Алекса. Сигурно има акаунт във Фейсбук, нали?

— Мисля, че законът го изисква от всички тийнейджъри — каза тя. — Също като мобилизацията навремето.

— Може би на профила й има нещо. Хлапетата нали пускат статуси за всяко нещо, което правят?

— Защо смяташ, че знам каквото и да било за тийнейджърите?

— Провери какво има на профила й във Фейсбук, става ли?

— Няма начин, освен ако не си сред „приятелите“ й.

— Не можеш ли да й хакнеш паролата?

Тя сви рамене.

— Ще видя.

— Какъв е проблемът с айфона й, защо не можеш да го намериш?

— Почти невъзможно е, освен ако не си от полицията.

— Мислех, че собствениците на айфони могат да засичат местоположението на телефоните си.

— Ще ни трябват името и паролата за регистрацията й. Допускам, че не споделя паролите си с татко.

— Няма ли как да го кракнеш, хакнеш или както се казва?

— Да, достатъчно е да щракна с пръсти и съм вътре. Не, Ник, това отнема време. Ще трябва да съставя списък с имената на домашните й любимци, всички важни за нея дати и да пробвам с десетте най-разпространени пароли, което не е сигурно. Дори да успея, вероятно нищо няма да открием, защото за целта тя трябва да е активирала „МобайлМи“ на телефона си, което ме съмнява. На седемнайсет е и сигурно не си пада много по технологиите.

— Вероятно си права.

— Най-бързият начин е AT&T да засекат телефона чрез мрежата си.

— А те ще го направят само ако им се обадят от полицията — Довърших аз. — Трябва да има и друг начин да открием телефона й.

— Аз не знам такъв.

— Значи се отказваш?

— Казах, че аз не знам такъв, не, че се отказвам. Никога не се отказвам. — Тя вдигна глава и забеляза, че Гейб дебне пред стъклената врата на кабинета ми. — Както и да е, синът ти май огладня — каза Дороти и ми намигна.

Заведох Гейб в „Моджо“ — бар на нашата улица, където сервираха и обяд. Това беше типичен бостънски бар — с пет огромни телевизора, настроени на станции със спорт или спортни новини, изпъстрен с юбилейни фланелки, шалове, топки и снимки на „Ред Сокс“ и „Селтикс“, маса за футбол в ъгъла, кръчмарска храна — крилца, начос и хамбургери — и лепкаво дюшеме на пода. Сервираха хубава студена бира, както и печално известното местно пиво „Брубейкърс“ — дори аз трябваше да призная, че е ужасно. Клиентите бяха демократична сбирщина от брокери на ценни книжа и таксиметрови шофьори. Един местен журналист беше сравнил атмосферата в „Моджо“ със сцената в „Междузвездни войни“, където на бара висяха най-различни междугалактически създания. На Хърб, собственика, това толкова му хареса, че окачи статията в рамка на стената.

— Харесва ми новото момиче, което си наел — каза Гейб.

— Джилиън ли?

— Да, печена е.

— Различна е, това е сигурно. Кажи ми сега, баба ти тормози ли те?

— А, не. Печена е.

— Ами Лили? Добре ли се държи с теб?

Лили беше кучето на майка ми — смесица между шар пей и английски мастиф, беше го прибрала от приюта. Лили беше не просто най-грозното куче на света, но и най-злонравното. Бяха я изоставяли няколко пъти и отлично разбирах защо.

— Опитвам се да я харесам — отвърна Гейб, — обаче… Не знам, мразя това куче. Освен това вони.

— Тя е Адската хрътка. Не я поглеждай в очите.

— Защо?

— Последният човек, който го направи, пукна на място. Казват, че било инфаркт, но… — замълчах и свих рамене.

— Да, бе!

— Липсва ли ти родният дом?

— Да ми липсва?! Майтапиш ли се?

— Значи напоследък животът вкъщи не върви добре.

— Меко казано.

— Може ли да те попитам нещо?

— Какво?

— Каква е тая обица?

Той зае отбранителна позиция.

— Какво за нея?

— Майка ти знае ли, че си пробил ухото си?

Гейб повдигна рамене. Отговорът беше ясен.

— Все забравям — казах аз, — ако е отляво, означава че си гей ли? Той се изчерви и акнето му стана аленочервено.

— Не. Лявото е дясно, а дясното е кофти, не знаеш ли?

— Аха — кимнах аз. — Значи да си гей е кофти?

— Нямах това предвид.

Усмихнах се. Гейб понякога беше непоносим по типичния за тийнейджърите многознаещ начин и смятах, че да го бъзикам е част от задълженията ми.