Джозеф Файндер - Погребани тайни

Хърб взе поръчката ни — обикновено стоеше зад бара, но по обед никога нямаше много клиенти. Той беше едър мъж с огромно шкембе и силен южняшки акцент.

— Ей, Ники! — поздрави ме той. — Как върви счетоводството? Да имаш някой и друг съвет, например как да не си плащам данъците?

— Лесна работа!

— Ами!?

— Прави като мен — не ги плащай.

Той замълча за малко, после гръмогласно се засмя. Не беше трудно да го развесели човек.

— Истината е, че съм регистратор.

Табелата на вратата ни гласеше „Хелър Асошиътс — регистраторско-консултантски услуги“. Беше отлично прикритие — кажех ли на някого, че съм регистратор, въпросите секваха.

— Да, вярно — каза той. — Какво точно значи регистратор?

— Идея си нямам.

Хърб отново се разсмя.

— Шапка ти свалям бе, човек — каза мило той. — Не знам как го правиш. Ако трябва по цял ден да премятам числа, направо ще откача.

Племенникът ми ме удостои с бегла, но многозначителна усмивка. Поръчах хамбургер с пържени картофи, като помолих Хърб да се увери, че няма да са от онези с кърито, които не се ядяха, а Гейб вдигна поглед от менюто.

— Имате ли вегетариански бургери?

— Имаме бургери с пуешко, млади момко.

Гейб свъси чело и наклони глава на една страна. Познавах това високомерно изражение — заради него в училище го биеха най-редовно, а понякога дори го изхвърляха от час.

— О! — каза той. — Не знаех, че пуйката е зеленчук.

Хърб ми хвърли бръснещ поглед, сякаш за да попита „Кое е това хлапе, по дяволите?“, но му бях твърде симпатичен, за да се озъби на госта ми.

— Ами салата „Коб“? — с равен глас попита той.

— Гнусотия! — отсече Гейб. — Искам само пържени картофи с кетчуп. И кола.

Щом Хърб си тръгна, казах:

— Джилиън май си е хванала ново канарче.

— Джилиън казва, че ако ядеш месо, ставаш агресивен — заяви той.

— Това лошо ли е?

Той отказа да се хване на въдицата ми.

— Все едно. Ей, чичо Ник — идеята ти за Фейсбук профила на Алекса е много добра.

— За какво говориш?

— Алекса Маркъс, дето баща й се тревожи да не й се е случило нещо.

Наблюдавах го няколко секунди и бавно се усмихнах.

— Ах, ти, кучи сине. Подслушвал си.

— Не съм.

— Признай си!

— Знаеше ли, че на компютъра на Дороти има аудио поток, който предава всичко, което става в кабинета ти?

— Да, Гейб, така сме се разбрали. Въпросът е дали Дороти знае, че си ровил из компютъра й.

— Моля те, не й казвай! Моля те, чичо Ник!

— Какво мислиш за Фейсбук профила й?

— Нали няма да й кажеш?

— Разбира се, че няма.

— Добре. Почти съм сигурен, че знам къде е била Алекса снощи.

— Как така?

— Беше на стената й във Фейсбук.

— Ти как успя да го прочетеш?

— Приятели сме.

— Наистина ли?

— Ами — заекна той и отново се изчерви, — тя има над хиляда приятели, обаче ми позволи да я френдна.

— Яко — казах аз, защото хлапето звучеше страшно гордо.

— Откакто съм у баба, тя идва няколко пъти. Симпатична е. Не е длъжна да се държи добре с мен, а го прави.

Кимнах. Красивите богати момичета като Алекса Маркъс обикновено не се държат добре с досадни многознайковци като Гейб Хелър.

— И къде е отишла снощи?

— С Тейлър отишли в „Кафеза“.

— Какво е това?

— Някакъв снобски бар в оня хотел, дето навремето бил затвор. Мисля, че се нарича „Сивия бар“.

— Тейлър момче ли е, или момиче?

— Момиче. Тейлър Армстронг, дъщерята на сенатор Ричард Армстронг. С Алекса са били съученички.

Погледнах часовника си и сложих ръка на рамото му.

— Да ги помолим ли да ни опаковат храната?

— С Тейлър ли ще говориш?

Кимнах.

— Днес си е у дома — каза Гейб. — Сигурно си отспива. На бас, че и Алекса е у тях. Чичо Ник?

— Какво?

— Не й казвай, че съм ти казал. Ще реши, че я следя или нещо такова.

Открих сенатора от Масачузетс, докато събираше фъшкиите на кучето си. Големият бял пудел на Ричард Армстронг беше подстриган съвсем по правилата — обръснато тяло, бели помпони на краката и опашката и голямо бяло афро на темето. Сенаторът, облечен с колосана синя риза и безупречно завързана вратовръзка, бе не по-малко напудрен, а сребристата му коса с път отстрани — съвършено фризирана. Той се наведе, пъхнал ръка в найлонова торбичка, взе екскремента на кучето и сръчно обърна торбичката наопаки. Изправи се силно зачервен и ме видя как стоя и го наблюдавам.

— Сенаторе — кимнах аз.

— Да? — предпазливо ме погледна той.

Беше добре известна публична личност и трябваше да внимава с лудите — дори в този изискан квартал.