Джозеф Файндер - Погребани тайни

Стояхме насред дълъг елипсовиден парк с ограда от ковано желязо, насред площад „Луисбърг“ на Бийкън Хил. Около площада се виеше плътна редица от къщи от червени тухли, строени през деветнайсети век. Смяташе се, че това е един от най-елегантните квартали в Бостън.

— Ник Хелър — представих се аз.

— А, да — облекчено ми се усмихна той. — Аз пък реших, че сте от асоциацията. Технически нямам право да разхождам кучето си тук и някои от съседите се дразнят.

— Няма да ви издам — обещах аз. — Но открай време смятам, че трябва да обучаваме кучетата да прибират нашите фъшкии.

— Е… бих се ръкувал с вас, но…

— Няма нищо. Моментът подходящ ли е?

Бях се свързал със сенатора с помощта на общ приятел. Обясних му за какво става дума и попитах дали мога да намина.

— Елате с мен — отвърна той и аз го последвах до старинна на вид кофа за боклук, в която метна малкото пликче. — Съжалявам за момичето на Маркъс. Нещо ново? Сигурен съм, че просто са се изпокарали.

Армстронг имаше традиционен, богаташки бостънски акцент, който няма нищо общо с онова, което хората смятат за бостънски акцент. Вече почти никой не говореше така, освен една шепа стари моржове от клуб „Съмърсет“. Сенаторът звучеше като кръстоска между Уилиам Ф. Бъкли [3] Американски писател и коментатор, основател на списанието „Нешънъл Ривю“ през 1985 г. (бел. прев.). и Търстън Хауъл Трети от „Островът на Гилигън“ [4] Американски комедиен сериал от 1964 г. (бел. прев.). . Някой ми беше казал, че на записите от младостта си Армстронг звучи съвсем различно — явно бе добавил патината впоследствие, макар че наистина беше потомък на стара бостънска фамилия. „Семейството ми не е пристигнало на „Мейфлауър“ [5] Корабът, с който през 1620 г. пилигримите плават от Саутхемптън, Англия до втората успешна английска колония в Северна Америка — Плимут в Масачузетс. (бел. прев.). , бе казал веднъж той. На „Мейфлауър“ сме качили прислугата.“

Стигнахме до къщата му — внушителна сграда с лъкообразна фасада, черни, прясно боядисани капаци на прозорците, лъскава черна врата и развяващ се американски флаг — и той тръгна нагоре по сивите бетонни стълби.

— Ако мога да ви помогна с каквото и да било, само кажете — каза той. — Имам връзки.

После ме дари с всеизвестната си усмивка — макар да беше умерен републиканец, заради тази усмивка го бяха избирали четири пъти. Един журналист я беше сравнил с топъл пожар. Отблизо обаче приличаше повече на изкуствена камина с фалшиви керамични дънери, боядисани в червено, за да приличат на горящи главни.

— Отлично — казах аз. — Бих искал да разговарям с дъщеря ви.

Дъщеря ми ли? Губите си времето, Тейлър сигурно от месеци не е виждала момичето на Маркъс.

— Снощи са били заедно.

Сенаторът пристъпи от крак на крак. Пуделът изскимтя и Армстронг рязко дръпна каишката.

— За пръв път чувам! — каза накрая той. — Както и да е, боя се, че Тейлър излезе да пазарува. Много обича да пазарува.

Той ми се усмихна като мъж, който иска да каже на друг мъж „Жени — с тях зле, без тях още по-зле“.

— Проверете още веднъж — казах аз. — В момента е горе.

Гейб следеше непрестанните й постинги във Фейсбук и ми пращаше СМС-и с последните новини. Не знаех как ги вижда — не беше приятел на Тейлър, но явно беше намерил начин. И ми беше писал, че преди няколко минути Тейлър Армстронг е уведомила 1372-мата си приятели, че гледа стар епизод от „Момичетата Гилмор“ и е безумно отегчена.

— Сигурен съм, че двете с майка й…

— Сенаторе — прекъснах го аз, — моля ви, повикайте я! Важно е! Или предпочитате да й се обадя по телефона?

Нямах телефонния номер на Тейлър Армстронг, разбира се, но се оказа, че той не ми е нужен. Баща й ме покани да вляза, без да си прави труда да прикрива раздразнението си. Пуделът отново изскимтя и той го шибна с каишката. Усмивката, с която печелеше избори, вече я нямаше. Електрическата камина беше изключена.

Тейлър Армстронг влезе в кабинета на баща си като дете, извикано при директора. Опитвайки се да прикрие страха си с цупене, тя седна на големия, тапициран диван и кръстоса крака, подпъхвайки глезена на горния под този на долния. Ръцете й бяха скръстени, раменете — прегърбени. Ако беше костенурка, щеше да се е скрила дълбоко в черупката си.

Седнах на дивана срещу нея, докато сенатор Армстронг, с очила-половинки, кацнали в основата на носа, преглеждаше някакви документи на простичкото си махагоново бюро и се преструваше, че не ни обръща внимание.