Джозеф Файндер - Погребани тайни

Знаеше само, че лежи на легло и не е завита с чаршаф. Сигурно се беше изхлузил през нощта. Предпочиташе да спи с чаршаф, дори през най-горещите дни. Както през онази ужасна година в „Марстън-Лий“ в Колорадо, където нямаше климатик и ги караха да спят на койки. Накрая подкупи оная кучка, с която спяха в една стая, за да й отстъпи горното легло. На долното се чувстваше като в капан.

Ръцете й лежаха отпуснати до тялото. Раздвижи пръсти, за да напипа ръба на чаршафа и тогава дясната й ръка се опря в нещо твърдо и гладко. Напипа нещо като сатенена материя, опъната върху нещо, напомнящо дървените парапети на койката й в „Марстън-Лий“, които не й позволяваха да падне на пода.

Да не би да са я върнали там? Или сънува, че са я върнали? От друга страна, ако сънува, дали би имала такова страхотно главоболие?

Знаеше, че е будна. Просто го знаеше. Само че все още не виждаше нищо. Мракът беше съвършено плътен, отникъде не се процеждаше светлина.

Усещаше миризма на застоял въздух, усещаше мекия матрак под себе си и пижама на краката си… тя я опипа и си даде сметка, че меката материя не прилича на онази на анцуга, с който си лягаше. Беше облечена с нещо различно. Не с анцуг, нито с пижама. Може би болнични дрехи?

В болницата ли е? Да не би да е пострадала при катастрофа?

Шилото за лед се забиваше все по-дълбоко в мозъка й, болката беше непоносима и тя искаше просто да завре главата си под възглавницата. Алекса сви колене, за да се превърти — съвсем бавно, за да не се сцепи черепът й… но те се удариха в нещо. Нещо твърдо. Тя се стресна и вдигна глава — беше просто рефлекс — и челото и носа й също се удариха в нещо твърдо. Протегна ръце встрани и напипа твърди стени на няколко сантиметра от себе си. Отново сви колене, може би на седем сантиметра, и те се удариха в трета стена.

Не!

Пръстите й опипаха сатенената облицовка на по-малко от десет сантиметра от устните й и още преди мозъкът й да е успял да го осъзнае, някакъв животински инстинкт й подсказа истината, която скова тялото й в безчувствен, ужасяващ студ.

Намираше се в кутия! Пръстите на краката й докосваха долния ръб.

Паникьоса се и задиша бързо, с отворена уста. Сърцето й заби бясно, полазиха я тръпки, но треперенето не секна. Опита се да си поеме дъх, но въздухът сякаш не стигаше, за да напълни дробовете й дори наполовина.

Опита се да се надигне, но челото й отново се удари в капака. Не можеше да се движи. Не можеше да смени позата. Дишаше все по-бързо и по-бързо, сърцето й препускаше, по цялото й тяло изби пот, гореща и студена едновременно.

Това не може да е истина! Със сигурност беше някакъв кошмар, най-лошият, който е сънувала някога. Заклещена в кутия… Като в…

Дървени, може би стоманени стени, облицовани със сатен. Като ковчег.

Тя стисна юмруци и заблъска по твърдите стени, повтаряйки отново и отново:

— Не… не… не…

Напълно забрави за главоболието. Главата й олекна, тя усети топка в корема и цялото й тяло изстина, както ставаше всеки път, преди да припадне.

После Алекса изгуби съзнание.

Минаваше обед, когато се качих в джипа и потеглих обратно към Бостън. Не можех да се отърся от чувството, че Маршъл Маркъс има сериозна причина да се бои, че нещо се е случило с дъщеря му. И най-вероятно го беше очаквал.

С други думи, не ставаше дума за нещастен случай, дори ако нямаше нищо общо с опита за отвличане преди няколко години. Може би Алекса и мащехата й просто са се скарали, малката е заплашила, че ще си отиде и никога няма да се върне, и е отпратила. Само че баща й не би скрил подобно нещо от мен. Дори да се опитваше да постъпи кавалерски, спестявайки на жена си унижението от извадените на показ кирливи ризи, той не беше дискретен. Маркъс беше от мъжете, които с удоволствие обсъждат запека си, трудностите, докато пикае и начина, по който „Виагра“ е подобрила сексуалния им живот. Както би казал племенникът ми Гейб, той просто се оливаше с подробностите.

Точно когато щях да звънна на Дороти, за да я попитам как бихме могли да открием къде е телефонът на Алекса, блекберито ми иззвъня. Беше Джилиън, нашият офис-мениджър.

— Синът ти е тук — каза тя.

— Ъъъ… аз нямам син.

— Казва, че трябвало да обядвате заедно.

Чуваше се някаква какофония, която трябваше да мине за музика, и която дънеше прекалено силно. Беше превърнала офиса ми в студентско свърталище.

— Опа, вярно! Той ми е племенник, не син.

Бях обещал на Гейб да го заведа на обяд, но забравих да си го отбележа в календара.