Джозеф Файндер - Погребани тайни

— Къде е Белинда?

— Горе е, легна си — отвърна той, като все още криеше очите си с пълничката си длан. — Много й е зле, толкова тежко го приема, Ник. Цяла нощ не е спала, ще се съсипе. Мисли, че тя е виновна.

— За какво?

— Че пуснала Алекса да излезе, че не я е разпитала достатъчно… знам ли. Вината не е нейна. Като мащеха никак не й е лесно. Щом се опита да… ммм… да наложи някакви правила, Алекса й отхапва главата. Нарича я „ламящеха“ — не е честно. Белинда я обича като свое дете, истината ти казвам.

Кимнах и изчаках тридесетина секунди.

— Ти, разбира се, си се опитал да й звъннеш по мобилния.

— Около милион пъти. Позвъних дори на майка ти — реших, че е станало късно, че Алекса не е искала да кара дотук или да ни звъни и е отишла да преспи у Франки. Толкова обича Франсийн.

Домът на майка ми беше в Нютън — много по-близо до Бостън, отколкото Манчестър.

— Имаш ли причина да смяташ, че й се е случило нещо? — попитах аз.

— Разбира се, че нещо й се е случило! Тя не би избягала просто ей така, без да каже на никого!

— Маршъл — казах му аз, — уплашен си и не те виня за това, но не забравяй, че тя и преди е правила подобни неща.

— Това беше преди — отвърна той. — Тя вече е добро дете. Онова е в миналото.

— Може и да е — отвърнах аз. — А може и да не е.

Като дете Алекса беше отвлечена от паркинга на мола „Чеснът Хил“ пред очите на майка й Анелиз, третата съпруга на Маркъс. Не й направили нищо — повозили я, и след няколко часа я оставили на друг паркинг в другия край на града. Алекса твърдяла, че не са я насилвали и лекарският преглед го беше потвърдил. Не я бяха заплашвали — всъщност, тя твърдеше, че не й казали нито дума — така че цялото мероприятие си оставаше пълна мистерия. Дали похитителите се бяха изплашили? Или пък бяха размислили? Ставаха такива неща. Всички знаеха, че Маркъс е много богат и може би ставаше дума за отменен опит за отвличане за откуп. Поне аз така реших. След това майка й си отиде с обяснението, че повече не може да понася живота с Маркъс. Може би заради отвличането на дъщеря й.

Кой знае каква беше истинската причина — Анелиз почина от рак миналата година, така че нямаше как да я попитам. След инцидента обаче Алекса много се промени. Тя и преди това не беше лесно или стабилно дете, но стана още по-голям бунтар, започна да пуши в училище, да не се прибира навреме и да прави всичко възможно, за да загази. Няколко месеца след отвличането се обади майка ми — тогава работех в Министерството на отбраната във Вашингтон — и ме помоли да ида до Ню Хампшър и да си поприказвам с Алекса.

Открих я на училищния стадион и известно време я наблюдавах как играе хокей на трева. Въпреки че не се считаше за спортистка, тя се движеше с гъвкава грациозност и невероятна съсредоточеност. Притежаваше рядката способност напълно да се вживее в играта.

Не беше от общителните, но тъй като бях син на Франки Хелър, която тя много обичаше (и освен това не бях баща й), накрая успях да пробия стената на недоверието й. Алекса все още не беше преодоляла ужаса от отвличането. Казах й, че това е нормално и че бих се разтревожил, ако онзи ден не се беше изплашила толкова много. Казах, че е чудесно, че е толкова непокорна.

Тя ме погледна изненадано, а после — подозрително. Що за игрички играех? Казах й, че говоря сериозно. Непокорството е страхотно, така човек се учи да се съпротивлява. Казах й, че страхът е изключително полезен инстинкт, защото ни предупреждава, че сме изправени пред опасност. Трябва да го слушаме и да го използваме. Дори й дадох една книга — „Дарът на страха“, но се съмнявам, че някога я е отворила.

Казах й, че е не обикновено момиче, а красиво и богато момиче и че това са нещата, които работят срещу нея. Обясних й как да разпознава опасността и й показах няколко елементарни техники за самозащита от бойните изкуства. Не бяха кой знае какво, но щяха да й свършат работа. Не бих желал да съм на мястото на пияния келеш, който би се опитал да злоупотреби с нея.

Заведох я в едно доджо до Бостън и й показах техниките за самозащита Буджинкан. Знаех, че така ще се научи на дисциплина, ще добие увереност и ще може да излива навън насъбралата се агресия по здравословен начин. Всеки път, когато идвах в Бостън и тя си беше у дома, тренирахме заедно. А след време, дори започнахме да си говорим.

Това обаче не се оказа решение на проблема. Тя продължи да върши неща, за които знаеше, че ще й докарат неприятности — пушеше, пиеше и така нататък — и Маркъс я изпрати в изправително училище за цяла година. Кой знае на какво се дължеше този тежък период. Може би на травмата от отвличането. А може би беше реакция на изоставянето от майка й, или пък просто пубертет.