Джозеф Файндер - Погребани тайни

— За какво ти е цялата тази охрана? — попитах аз. — Последния път не беше така.

Маркъс не отговори веднага.

— Времената се менят — рече той накрая. — Навън обикалят повече ненормалници, а и аз съм по-богат. „Нюзуийк“ писаха за мен, „Форбс“ и „Форчън“ също, даваха ме по новините. В крайна сметка, никога не съм бил срамежлив.

— Заплахи ли ти отправиха?

— Заплахи? Питаш дали някой ме е спрял на улицата с пистолет, заплашвайки да ми пръсне мозъка? Не! Но нямам намерение да чакам да се случи.

— Значи е само предпазна мярка.

— Да не смяташ, че не трябва да взимам предпазни мерки?

— Разбира се, че трябва. Просто искам да знам дали е имало нещо конкретно — взлом или нещо такова, заради които си затегнал сигурността.

— Аз го накарах — обади се женски глас.

В кухнята беше влязла Белинда Маркъс — висока, стройна блондинка, изключително красива и изключително студена. Беше на около четиридесет години — възраст, поддържана с редовни инжекции ботокс и колаген, както и мини-фейслифт от време на време. За тази жена „работа“ означаваше престой в кабинета на пластичния хирург.

Беше облечена изцяло в бяло — прилепнали панталони с цепки на глезените, копринена блуза с презрамки, които приличаха на оригами и доста изрязано деколте, което привличаше погледа към малките й, но стегнати гърди. Беше боса, а ноктите на краката й бяха лакирани в кораловорозово.

— Стори ми се истинска лудост, че Маршъл няма никаква охрана. Човек, богат колкото Маршъл Маркъс, и с неговата известност… На този изолиран нос сме като мишени. Особено след случилото се с Алекса.

— Те просто отидоха по магазините, Белинда. Или на кино, все едно. Това можеше да се случи дори ако около къщата дежуреше… цял батальон. Те бяха в мола, за бога!

— Не си ме представил на господин Хелър — каза Белинда, приближи и ми подаде кокалестата си хладна ръка.

Маникюрът й също беше кораловорозов. Притежаваше апатичната хубост на класическата съпруга-трофей и говореше със сладникав южняшки акцент.

Станах.

— Ник — представих се аз.

За нея знаех само онова, което ми беше казала майка ми. Белинда Джаксън Маркъс била стюардеса в „Делта“ и се запознала с Маркъс на бара в „Риц Карлтън“ в Атланта.

— Къде са ми маниерите — промърмори Маркъс, но не мръдна от стола си. — Ник, Белинда! Белинда, Ник! — протоколно добави той, а после попита: — Не е ли великолепно създание?

Широката му, приятна усмивка ми разкри, че си е сложил коронки в добавка към новата коса. Маркъс не беше суетен, така че реших, че го е направил от несигурност, защото новата му съпруга е тъй красива и много по-млада от него. А може и тя да го беше накарала.

Белинда лукаво наклони глава и извъртя очи като сърне.

— Предложи ли обяд на господин Хелър?

— Няма нужда — отвърнах аз.

— Какво ти става, захарче? — попита Белинда.

— Що за домакин съм? — притесни се той. — Виждаш ли? Какво бих правил без Белинда? Аз съм животно, примитивен звяр! Искаш ли сандвич, Никеле?

— Няма нужда — повторих аз.

— Нищо ли не искаш?

— Не, благодаря.

— Какво ще кажете да ви направя кафе? — предложи Белинда.

— Чудесно!

Тя плавно се понесе към дългия кухненски плот и включи електрическия чайник. Тесните й панталони подчертаваха овала на стегнатия й задник — явно прекарваше голяма част от времето си във фитнеса, вероятно имаше личен треньор и обръщаше особено внимание на седалищните си мускули.

— Никак не умея да правя кафе — каза тя, — но имаме нес. Всъщност е доста добро.

Тя ми показа малкото пакетче.

— Знаете ли, размислих — казах аз. — Тази сутрин пих твърде много кафе.

Белинда рязко се извърна.

— Ник — започна тя и се приближи бавно към мен. — Трябва да я откриете! Моля ви! Трябва да я намерите.

Забелязах, че току-що се е гримирала — не приличаше на човек, който не е мигнал цяла нощ. За разлика от мъжа си изглеждаше отпочинала, сякаш току-що се беше събудила от дълъг, освежителен сън. Носеше розов гланц, а устните й бяха очертани съвършено. Знаех достатъчно за жените и грима, за да съм наясно, че човек не става от леглото в този вид.

Алекса каза ли ви с кого има среща? — попитах аз.

— Аз не… тя не споделя с мен… Нали съм й мащеха.

— Тя те обича — каза Маркъс. — Просто още не го е осъзнала.

— Но сте я попитали, нали? — настоях аз.

Лъскавите устни на Белинда се разтвориха.

— Разбира се, че попитах! — възмутено отвърна тя.

— Не ви ли каза кога ще се прибере?