Джозеф Файндер - Погребани тайни

Зад него стоеше Дороти със скръстени ръце.

— Виктор Хелър беше… гнусен боклук! — избъбри той.

— Е! — поправих го аз.

— Не подслушваш телефони, значи — отбеляза сухо Дороти и влезе в кабинета ми, все още със скръстени ръце.

Усмихнах се и свих рамене.

— Все забравям, че ме чуваш. Някой ден това ще ми докара неприятности.

Бяхме се разбрали тя да слуша всички срещи с клиенти с помощта на интернет видеокамерата, вградена в огромния монитор на бюрото ми.

— Не подслушваш телефони — повтори тя и се ухили със стиснати устни. — Хм!

— Е, поне по принцип.

— Моля ти се! — изрепчи ми се Дороти. — Ти наемаш хора за целта.

— Именно.

— Какво беше това, по дяволите? — сопна ми се тя и ме изгледа свирепо.

С Дороти работехме заедно в „Стодард Асошиътс “,преди да се преместя в Бостън и да я открадна. Не бих я нарекъл същински компютърен гений — в тази област определено имаше по-знаещи от нея — но с дигиталните улики беше ненадмината. Девет години бе прекарала в Агенцията за национална сигурност, а там не наемаха кого да е. Колкото и да ненавиждаше работата си там, бяха я обучили добре. По-важното обаче беше, че никой не беше по-упорит от нея, тя просто никога не се отказваше. Освен това беше изключително лоялна.

А и беше куражлийка, много пряма и не работеше добре в екип, поради което с АНС никак не си подхождаха, но всичко това беше една от причините да я харесвам. Тя никога не се сдържаше и цензурираше, харесваше й да ме затапва, да посочва недостатъците ми и да ми доказва, че съм сгрешил и това също ми беше приятно. Просто знаех, че с Дороти шега не бива.

— Нали ме чу? Не обичам лъжците.

— Преглътни го. Нуждем се от поръчки, а ти връщаш повече клиенти, отколкото поемаш.

— Оценявам загрижеността ти — отвърнах аз, — но не е нужно да се тревожиш за паричните потоци във фирмата. Заплатата ти е гарантирана.

— Само докато „Хелър Асошиътс“ не фалира, защото излиза твърде скъпо, а ти нямаш доходи. Няма да се върна при Джей Стодард, нито пък във Вашингтон.

— Не се тревожи за това.

Работните ми отношения с Дороти бяха много близки, дори интимни, но не знаех почти нищо за нея. Тя никога не говореше за любовния си живот, а аз не задавах въпроси. Дори не бях сигурен дали харесва мъже, или жени. В крайна сметка всеки има право на лично пространство.

Тя беше удивително привлекателна жена с кожа с цвят на кафе с мляко, със светлокафяви очи и ослепителнобяла усмивка. Винаги се обличаше елегантно, въпреки че не й се налагаше, тъй като рядко общуваше с клиенти. Днес носеше люлякова копринена блуза, която нежно проблясваше на слънцето, тясна черна пола и сандали на висок ток. Косата й беше съвсем къса, подстригана почти до кожата. При повечето жени това би изглеждало странно, но на нея й отиваше. На ушите й се поклащаха тюркоазенозелени дискове от галванизирана мед с размера на фризбита.

Дороти беше плетеница от противоречия — още една от причините да я харесвам. Ходеше на църква редовно — избра си една и се записа, още преди да си наеме апартамент, но не беше дразнещо религиозна, напротив — отнасяше се към вярата си с почти вулгарен хумор. На стената до бюрото си бе закачила табелка, на която пишеше „ИСУС ТЕ ОБИЧА — ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ ТЕ МИСЛЯТ ЗА ЗАДНИК“, а до нея втора, която гласеше „ОБИЧАМ МЪЖЛЕТО НА МАРИЯ“.

— Мисля, че трябва да провеждаме редовни работни съвещания като в „Стодард“ — каза тя. — Искам да прегледаме случая „Ентроникс“ и случая „Гарисън“.

— Първо имам нужда от кафе — заявих аз. — Обаче не оная мътилка, дето я вари Джилиън.

Джилиън Алприн, нашата рецепционистка и офис мениджър, беше строг привърженик на веганизма (паравоенното крило на вегетарианството). Имаше множество пиърсинги, включително един на устната, както и няколко татуировки. Един ден случайно зърнах една дори на долната част на гърба й. Освен това тя беше „зелена“ фанатичка, която не допускаше никакви стиропорови или хартиени чаши в офиса. Всичко трябваше да бъде органично, етично, свободно разхождащо се, продукт на лоялна търговия и добито без жестокости. Кафето, което поръчваше за кафемашината в офиса, беше органично, гледано на сянка по природосъобразни методи, идваше от малък кооператив в Чиапас, Мексико, продадено според принципите на лоялната търговия, по-скъпо от боливийски кокаин и достатъчно ужасно, за да го върне дори осъден на смърт.

— Ама че си придирчив — озъби ми се Дороти. — Отсреща има „Старбъкс“.