Джозеф Файндер - Погребани тайни

— Ще се кача по стълбите!

Срещнаха се на четвъртия етаж и успяха да си намерят два стола с големи възглавници. Една келнерка с толкова миниатюрно горнище, че се виждаше розата под мишницата й, взе поръчката им — две водки „Кетел 1“ с газирана вода.

— Погледни момичетата на бара! — изкрещя й Тейлър.

Модели, облечени в къси черни кожени шорти и кожени жилетки без ръкави, се разхождаха напред-назад върху бара, сякаш бяха на моден подиум.

В този момент един от младежите от Масачузетския технически институт се доближи до масата им и се опита да ги сваля, но Тейлър го сряза:

— Да, ще ти се обадя — щом ми потрябват уроци по висша математика!

Алекса усети, че приятелката й я гледа.

— Ей, малката, какво става? Депресира се, още щом влязохме.

— Добре съм.

— Не е ли време да ти сменят лекарствата?

Алекса тръсна глава.

— Просто татко… не знам, държи се странно…

— Това не е новина.

— Да, обаче изведнъж го обхвана някаква параноя и е напълнил цялата къща с камери.

— Е, нали е най-богатият човек в Бостън. Или поне един от най…

— Знам, знам! — прекъсна я нетърпеливо Алекса. Цял живот се притесняваше от това, че е богаташко хлапе и се правеше, че нямат чак толкова много пари, за да не й завиждат приятелите. — Знам, че той обича да контролира всичко, обаче това не е нормалният му начин за контрол. Сякаш го е страх, че ще стане нещо…

— Опитай се да живееш с баща американски сенатор — Тейлър стана нервна: завъртя очи, тръсна презрително глава и огледа претъпкания бар.

— Имам нужда от още нещо за пиене — каза тя, махна на келнерката и поръча сухо мартини. — А ти?

— Не, благодаря — отказа Алекса.

Всъщност тя ненавиждаше концентратите, особено водката. Най-ужасен обаче според нея беше джинът. Кой изобщо го пие доброволно? Все едно изливаш в устата си терпентин.

Айфонът на Алекса завибрира, тя го извади и прочете есемеса. Беше от един неин приятел, който купонясваше у Алисън и й пишеше, че партито е върхът и трябва непременно да отиде и тя. Алекса написа „извинявай, няма как“, а после изведнъж се обърна към Тейлър:

— О, боже, а показах ли ти това?

Тя отвори бързо едно приложение, което беше свалила същия ден и вдигна айфона до устата си. Щом заговори, гласът й прозвуча високо и странно, като на анимационен герой.

— Ей, мацка, искаш ли да идем в общежитието, да се съблечем и да посмятаме?

— Какво е това? — изписка Тейлър и се опита да й дръпне телефона, но Алекса отблъсна ръката й, чукна по екрана и каза със зловещия глас на Ам-Гъл от „Властелина на пръстените“:

— Иссскаме си безценното!

Тейлър изписка и двете се разсмяха така, че от очите им потекоха сълзи.

— Ето, вече си по-добре, нали? — попита Тейлър.

— Може ли да седна при вас? — прекъсна ги мъжки глас. Алекса вдигна очи и огледа собственика му. Определено не беше първокурсник. Имаше тъмна коса, кафяви очи, еднодневна брада и беше абсолютна кукла. Черна риза, тънък кръст, широки рамене…

Алекса се усмихна, изчерви се — не успя да се сдържи — и погледна към Тейлър.

— Познаваме ли се? — попита приятелката й.

— Все още не — отвърна мъжът и се усмихна ослепително. Наближаваше тридесетте или може би ги беше прехвърлил. — Приятелите ме зарязаха. Отидоха на някакво парти в Саут Енд, а на мен не ми се ходеше.

Акцентът му приличаше на испански.

— Има само два стола — рече предизвикателно Тейлър.

Той каза нещо на двойката, която седеше до тях, плъзна към масата свободния стол и подаде ръка на Тейлър, а после — на Алекса.

— Аз съм Лоренцо — представи се мъжът.

В тоалетната имаше луксозен сапун за ръце и истински кърпи, сгънати на идеални квадрати. Докато Тейлър си оправяше грима, Алекса си сложи гланц на устните.

— Адски си падна по теб — каза Тейлър, без да откъсва очи от огледалото.

— За какво говориш?

— Не се прави, че не разбираш — отвърна тя, докато очертаваше очите си с черен молив.

— На колко години е според теб?

— Не знам, тридесет и няколко?

— Тридесет и няколко ли?! Мислех си, че е максимум на тридесет. Дали се е досетил, че сме само на…

В този момент в тоалетната влязоха още две момичета и Алекса не довърши.

— Действай! — прошушна й Тейлър. — Ще бъде върхът! Можеш да ми вярваш!

Когато най-сетне успяха да се доберат до местата си, музиката дънеше така здраво, че Алекса усети болка в ушите. Беше почти сигурна, че Лоренцо си е тръгнал. Той обаче все още седеше леко прегърбен на стола си и отпиваше водка. Алекса посегна към напитката си — крушово мартини, по негово предложение — и се изненада, че чашата й е полупразна. „Боже, помисли си тя, натряскала съм се!“