Джозеф Файндер - Погребани тайни

— Тоест, искате да им подслушваме телефоните и да им влезем в електронната поща.

— Е, вие сте професионалист — каза той бързо с мазно намигване. — Не бих ви учил как да си вършите работата.

— По-добре да не сте наясно с подробностите и как точно си правим магиите, а?

Мъжът срещу мен отривисто кимна няколко пъти.

— За да мога да отричам убедително и тъй нататък… точно така — каза той.

— Разбира се. Очевидно осъзнавате, че онова, за което ме молите, всъщност е незаконно.

— И двамата сме големи момчета.

Наложи се да прехапя устни, за да не кажа „поне единият от нас“. Точно тогава стационарният ми телефон иззвъня — беше помощничката ми — и аз вдигнах.

— Да?

— Прав беше — уведоми ме дрезгавият глас на моята компютърна анализаторка Дороти Дювал. — Името му не е Филип Къртис.

— Естествено — казах аз.

— Не ми натяквай.

— Нищо подобно не правя — защитих се аз. — Това е нещо, което се учи. Би трябвало вече да знаеш, че няма смисъл да се съмняваш в мен.

— Да бе, да! Както и да е, зациклих. Ако имаш някакви идеи, прати ми ги по месинджъра и ще ги проверя.

— Благодаря — казах аз и затворих.

Мъжът, който не беше Филип Къртис, имаше силен чикагски акцент. Където и да живееше сега, беше израсъл в Чикаго. Баща му беше богаташ — наследеният „Патек Филип“ го потвърждаваше. От друга страна, на черното му куфарче „Луи Вюитон“ имаше черен самолетен етикет. Джет карта за частна самолетна компания, която му позволява да лети с тях определен (и ограничен) брой часове годишно. Което означаваше, че той иска частен самолет, но не може да си го позволи.

Спомних си една статия, която бях мернал в интернет за някакъв семеен бизнес в Чикаго със сериозни неприятности.

— Бихте ли ме извинили за момент? — обърнах се към госта си аз. — Трябва да се оправя с един малък проблем.

После отворих месинджъра, написах кратко съобщение и го изпратих на Дороти. Отговорът пристигна след по-малко от минута — статията беше от „Уолстрийт Джърнъл“. Прегледах я и си дадох сметка, че съм познал. Спомних си, че наскоро бях чул цялата грозна история. Облегнах се в стола си и казах:

— Проблемът обаче е следният.

— Проблем ли?

— Не желая да работя с вас.

Зашеметен, той втренчи невярващ поглед в мен.

— Какво казахте?!

— Ако наистина си бяхте написали домашното, щяхте да знаете, че правя проучвания за частни клиенти. Не съм частен детектив, не подслушвам телефони и не уреждам разводи. И определено не съм семеен терапевт.

— Семеен…?

— Явно става дума за семейна кавга, Сам.

На скулите му избиха малки розови петна.

— Казах ви, че името ми е…

— Не си правете труда — уморено го прекъснах аз. — За никакво изтичане на информация на става дума. Семейните ви неприятности не са тайна. Трябвало е да наследите компанията на баща си, но той е разбрал, че се каните да превърнете „Рихтър“ в частна компания и да се опаричите.

— Нямам представа за какво говорите.

Баща му, Джейкъб Рихтър, беше започнал като собственик на гараж в Чикаго, а сега притежаваше най-голямата верига луксозни хотели в света. Сто петзвездни хотела в 40 страни, няколко круизни линии, молове, офис-сгради и адски много недвижими имоти. Стойността на компанията възлизаше на десет милиарда долара.

— Татко ви е побеснял — продължих аз, — изритал ви е и е назначил по-голямата ви сестра за директор на компанията, обявявайки я за пряк наследник вместо вас. Не сте го очаквали, нали? Мислели сте, че сте с единия крак вътре. Обаче нямате намерение да търпите това. Знаете всички мръсни тайни на баща си и сте решили да го запишете, докато предлага рушвети и подкупи при поредната сделка с недвижими имоти, за да го изнудите да ви прибере обратно. На това му викат „да спечелиш нечестно“, нали?

Лицето на Сам Рихтър беше станало тъмночервено, почти лилаво. На челото му няколко вени туптяха с такава сила, че реших, че ще получи инфаркт насред кабинета ми.

— С кого разговаряхте? — настоятелно попита той.

— С никого. Просто ви проучих съвсем изчерпателно. Държа винаги да знам с кого работя. И никак не обичам да ме лъжат.

Рихтър се изправи на крака, блъсна един от скъпите офис-столове, оставени от предшествениците ми, и той се разби на пода, оставяйки видима резка в старото дюшеме.

— Знаете ли — викна ми той от вратата, — за човек, чийто баща е в затвора, го раздавате ужасно морализаторски!

— Имате право — признах аз. — Съжалявам, че ви изгубих времето. Ще намерите ли сам изхода?