Джозеф Файндер - Погребани тайни

Филип Къртис, както бе решил да се нарече хубостникът, беше толкова дребен, че бях убеден, че мога да го вдигна с една ръка и да го запратя през прозореца на кабинета ми — идея, която ме изкушаваше твърде сериозно. Ръстът му едва-едва надхвърляше метър и петдесет, имаше лъскава, съвършено плешива глава и носеше очила с грамадни черни рамки. Сигурно си мислеше, че с тях изглежда по-внушителен, но всъщност приличаше на костенурка, която е бясна, че си е изгубила черупката.

Старият „Патек Филип“ на китката му положително беше поне шейсетгодишен, което ми подсказа много неща. Беше единственият демонстративно скъп предмет, който носеше, и отдалеч крещеше „наследени пари“. Вероятно беше получил часовника от баща си.

— Проучих ви — уведоми ме той и многозначително повдигна вежди. — Бях доста щателен. Не оставяте много следи след себе си, признавам ви го.

— Всички казват така.

— Нямате уебсайт.

— Не ми е необходим.

— Няма ви във Фейсбук.

— Племенникът ми има акаунт. Това брои ли се?

— Гугъл не изкара почти никакви резултати. Така че поразпитах насам-натам и се оказа, че биографията ви е доста необичайна. Учили сте в „Йейл“, но така и не сте завършили. После сте изкарали няколко летни стажа в „Маккинзи“, нали?

— Бях млад, толкова ми беше акълът.

— Той се ухили като влечуго — но дребно влечуго. Гекон може би.

— И аз съм работил там.

— Тъкмо започнах да ви уважавам.

— Онова, което не разбирам, е как така сте напуснали „Йейл“, за да постъпите в армията. Това пък защо? Мъжете като нас не постъпват така.

— Не учат в „Йейл“ ли?

Къртис раздразнено поклати глава.

— Стори ми се, че името Хелър ми е познато. Виктор Хелър е ваш баща, нали?

Свих рамене, сякаш за да кажа „Сгащихте ме“.

— Баща ви беше истинска легенда.

— Е — поправих го аз.

— Моля?

— Е! Още е жив. Излежава двайсет и кусур години затвор.

— Да, да… Яко го прецакаха, а?

— Той така разправя.

Баща ми Виктор Хелър, тъй нареченият Тъмен принц на Уолстрийт, в момента излежаваше 28-годишна присъда за застрахователна измама. Твърде любезно беше да го описват като „легенда“.

— Винаги съм се възхищавал на господин Хелър, беше истински пионер. От друга страна се обзалагам, че чуят ли кой е баща ви, някои клиенти започват да се назлъндисват.

— Така ли мислите?

— Знаете за какво говоря, цялата история с…

Той се запъна и явно реши, че не е нужно да довършва. Аз обаче нямаше да го оставя да се измъкне толкова лесно.

— Искате да кажете, че крушата не пада по-далеч от дървото и какъвто бащата, такъв и синът, така ли?

— Ами, да… общо взето… Някои хора може да се притесняват от това, но не и аз. Според мен това означава, че няма много да се церемоните с бумащината.

— С бумащината ли?

— Със законите и другите глупости, нали ме разбирате?

— А, да, ясно.

В продължение на един дълъг миг се взирах през прозореца. Напоследък често го правех. Харесваше ми изгледът — виждаше се цялата Хай стрийт, чак до океана, където величествена мраморна арка в италиански стил сякаш служеше за рамка на брега.

Преди няколко месеца се бях преместил от Вашингтон в Бостън и имах щастието да си намеря офис в стара тухлена сграда — реставрирана фабрика за оловни тръби от 19-ти век. Отвън приличаше на викториански приют, излязъл от роман на Дикенс, но вътрешността й, с голите си тухлени стени, високите сводести прозорци, изложените на показ тръби и големите празни пространства не оставяше съмнение, че навремето тук е течало производство. Усещаше се нещо като викторианско-индустриален, стиймпънк дух и това ми харесваше. Останалите наематели бяха консултантски фирми, една счетоводна фирма и няколко за недвижима собственост. На първия етаж се помещаваше фалирал ресторант „за тапас и екзотично суши“ и шоурумът на компания за внос на ориенталски килими.

Моят офис преди бил собственост на някакъв онлайн бизнесмен, който се целел много високо, но не спечелил нищо, включително и пари. Фалирал внезапно, така че извадих късмет с наема. Бяха се измели толкова скоропостижно, че дори не бяха прибрали изисканите си висящи полилеи от метал и стъкло, както и още по-скъпите си офис столове.

— Значи казвате, че някой в борда на директорите изнася уронваща престижа информация за компанията ви — казах аз и бавно се обърнах. — И бихте желали ние да… как се изразихте?

— Да запушим теча? Нали така?

— Именно!

Удостоих го с най-доброто си конспираторско ухилване.