Джозеф Файндер - Погребани тайни

Лоренцо й се усмихна и тя забеляза, че очите му са не просто кафяви, а светлокафяви. „Тигрово око“, помисли си Алекса. Имаше огърлица от такива камъни. Майка й я подари точно един месец преди да почине. Оттогава не можеше дори да си помисли да я сложи, но много обичаше да я гледа.

— Прощавайте, деца обаче трябва да тръгвам! — обяви внезапно Тейлър.

— Тейлър! — възкликна изненадано Алекса.

— Защо? — попита Лоренцо. — Моля те, остани!

— Не мога, баща ми ме чака!

Със заговорнически блясък в очите Тейлър им помаха и се скри в тълпата, а Лоренцо се премести до Алекса.

— Както и да е. Кажи ми нещо за себе си, Лусия. Защо не съм те виждал тук преди?

За миг Алекса забрави коя беше Лусия.

Сега вече със сигурност беше пияна. Имаше чувството, че се рее из облаците, тананика си песен на Риана и се хили като идиот, докато Лоренцо й говори нещо. Помещението бавно се въртеше. Трудно й беше да отдели гласа му от останалите — наоколо им се вихреше какофония от хиляди разговори и накъсани реплики, слой подир слой от пълни безсмислици. Устата й беше пресъхнала. Тя посегна към чашата с минерална вода, преобърна я и виновно се усмихна. Взираше се в локвичката, удивена, че стъклото е останало невредимо, после се засмя притеснено. Лоренцо й подари поредната ослепителна усмивка и попи водата със салфетката си.

— Мисля, че е време да си тръгвам — каза Алекса.

— Ще те закарам — отвърна той, остави няколко двадесетачки на масата, стана и й подаде ръка.

Алекса опита да се изправи, но имаше чувството, че краката й са се вдървили. Лоренцо сложи нежно другата си ръка на кръста й и я повдигна.

— Колата ми…

— Не бива да караш — каза Лоренцо. — Аз ще те закарам. Ще я прибереш утре.

— Ама…

— Няма проблем! Ела, Лусия!

Лоренцо я водеше сред тълпата със сигурна ръка. Хората се взираха, зяпаха я, смехът им ехтеше, а светлините сякаш се силеха от тавана като водопад от искри. Алекса имаше чувството, че е под водата и оттам се взира към небето, толкова далечно й се струваше всичко.

Алекса усети прохладен среднощен полъх върху лицето си, обгърна я фоновият шум от трафика и рева на клаксоните. Лежеше на задната седалка на чужда кола, притиснала буза към студената напукана кожа. Миришеше на застоял цигарен дим и бира. На пода се въргаляха няколко бутилки. Беше почти сигурна, че е „Ягуар“, но стар, раздрънкан и мърляв. Определено не си представяше, че мъж като Лоренцо кара такава кола.

— Знаеш ли как да стигнеш? — опита се да попита тя, но думите се провлачиха неразбираемо. Прилоша й, надяваше се да не повърне в ягуара на Лоренцо. Доста гадно щеше да е.

„Откъде ли знае накъде да кара?“, запита се тя.

Чу как вратата се отваря и затваря. Двигателят беше изключен. Защо спряха толкова скоро?

Когато отвори очи, забеляза, че е тъмно. Улицата не беше осветена. Не се чуваше и никакво движение. Замаяният й мозък долови тих звук от аларма в далечината. Тук ли щеше да я остави? Къде се намираха? Той какви ги върши?

Някой вървеше към ягуара. Твърде тъмно беше, за да види лицето на приближаващия човек. Различаваше само фигурата — стройна и много мускулеста. Вратата се отвори, лампата светна и тя видя, че мъжът има пронизващосини очи, бръсната глава, силна челюст и няколкодневна брада. Видя й се привлекателен, докато не се усмихна, оголвайки кафяви заешки зъби.

— Елате с мен, моля! — нареди й непознатият.

Събуди се на задната седалка на голям нов джип „Ескалейд“ или „Навигейтър“ [1] Модели джипове на корпорацията Дженерал мотърс (Cadillac Escalade) и на производителя Форд мотърс (Lincoln Navigator). . Беше много топло, почти горещо и миришеше на евтин освежител за въздух.

Алекса погледна към шофьора — беше чернокос и ниско подстриган. Отзад на врата му, изпод тениската, се подаваше горният край на странна татуировка. Първата й мисъл беше „Гневни очи“. Някаква птица, може би?

— Къде изчезна Лоренцо? — опита се да каже Алекса, но не беше сигурна какво всъщност излезе от устата й.

— Протегни се и си почини, Алекса — каза мъжът.

И той имаше акцент, но по-твърд и гърлен.

Идеята й се стори добра и тя усети, че се отпуска и унася, но внезапно сърцето й заби бясно, сякаш тялото й бе осъзнало истината още преди тя да стигне до ума й.

Мъжът знаеше истинското й име.

— Вижте — започна дребосъкът, — държа винаги да знам с кого работя.

Аз кимнах и се усмихнах. Ама че гадняр!

Ако модерната медицина признаваше Синдрома на мъника за сериозно заболяване, каквото всъщност си беше, във всички учебници до описанието му би се мъдрила снимка на Филип Къртис заедно с тези на Мусолини, Сталин, Атила и, естествено, светията-покровител на всички тирани-ситнежи — Наполеон Бонапарт. Вярно, аз съм над метър и осемдесет и пет, но познавам и високи мъже, които страдат от Синдрома на мъника.