Лейни Тейлър - Създадена от дим и кост

– Която подмамва мъжете.

– Не.

– Може да носиш твоята пелерина.

Кару се наежи.

С тих гласец Каз взе да се мазни.

– Нали още я пазиш, скъпа? Не съм виждал нещо по-красиво от тая черна коприна до бялата ти кожа.

– Млъквай! – изсъска тя и се закова насред Малтийския площад. "Божичко", помисли си. Каква тъпачка е била да хлътне по този красив, красив уличен актьор, да се дегизира заради него и да му подарява спомени като този. Непоправима тъпачка.

Самотна тъпачка.

Каз посегна да махне една снежинка от миглите ѝ.

– Пипни ме само, и ще ти плисна кафето в лицето! – сряза го тя.

Той отпусна ръка.

– Кротко, кротко, моя свирепа Кару. Кога най-после ще престанеш да се ежиш? Нали вече ти казах, че съжалявам.

– Ами продължавай да съжаляваш. Само че върви да го правиш на някое друго място. – Говореха на чешки и отскоро заученото ѝ произношение идеално се съчетаваше с неговия роден акцент.

Той изпъшка, раздразнен, че Кару все още не приема извинението му. Това не се вписваше в неговите планове.

– Хайде де! – продължи да се мазни. Гласът му беше едновременно дрезгав и мек, смесица от чакъл и коприна, като на някой блус певец. – Писано ни е да сме заедно, ти и аз.

Писано. Кару съвсем искрено се надяваше, че ако ѝ е "писано" да бъде с някого, това не е Каз. Погледна го – красивия Казимир, чиято усмивка някога я притегляше като магнит и я държеше здраво залепнала за него. Навремето, да бъде с него ѝ се струваше велико, сякаш той правеше цветовете по-ярки, а усещанията – по-наситени. Но, както установи по-късно, мястото до него беше общодостъпно и когато нея я нямаше, там се настаняваха други момичета.

– Накарай Светла да стане твоята вампирка съблазнителка – каза тя. – Тази роля вече я е играла.

Той си придаде огорчен вид.

– Не искам Светла. Искам теб.

– Уви, не съм на разположение.

– Не говори така – продължи той, посягайки към ръката ѝ.

Тя се дръпна назад и болка прониза сърцето ѝ, въпреки усилието да запази хладнокръвие. "Не си заслужава – каза си. – Ни най-малко."

– Ясно ли ти е, че на това му викат преследване?

– Уф! Не те преследвам. Просто и аз имах път насам.

– Да бе! – изсумтя Кару. Намираха се само няколко сгради преди нейното училище. Бохемският лицей по изкуствата беше частна гимназия, помещаваща се в розов бароков дворец, на който му се носеше славата, че тук, по време на нацистката окупация, двама млади чешки националисти прерязали гърлото на командир от Гестапо и написали "свобода" с кръвта му. Краткотрайна и храбра съпротива, преди да ги заловят и набучат на шиповете на дворния портал. В днешно време учениците се събираха около същия този портал да пушат и да чакат приятелите си. Каз обаче не беше ученик – вече навършил двайсет, той беше с няколко години по-голям от Кару – пък и тя не знаеше някога да е ставал от леглото преди девет.

– Защо изобщо си буден?

– Имам нова работа – отговори той. – Тя започва отрано.

– Какво, да не провеждаш сутрешни вампирски обиколки?

– Не е това. Различно е. Нещо като... разбулване. – Сега той се хилеше. Злорадстваше. Предизвикваше я да попита каква е новата му работа.

Тя нямаше намерение да пита. Вместо това, с отлично изиграно безразличие, каза:

– Хубаво, забавлявай се тогава на новата си работа – и се отдалечи.

– Не искаш ли да разбереш каква е? – провикна се след нея Каз.

Продължаваше да се хили. Усети го по гласа му.

– Не ми пука – извика през рамо и мина през портала.

А трябваше да попита.

В понеделник, сряда и петък първият час на Кару беше рисуване по натура. Когато влезе в студиото, приятелката ѝ Зузана вече беше там и разполагаше триножниците им пред подиума, на който щеше да застане моделът. Кару смъкна папката и палтото, размота шала и оповести:

– Преследват ме.

Зузана повдигна едната си вежда в дъга. Много я биваше да извива само едната си вежда и Кару ѝ завиждаше. Нейните собствени вежди не можеха да действат самостоятелно една от друга и това съсипваше изразителността на гримасата ѝ, когато искаше да покаже недоверие или презрение.

На Зузана и двете ѝ се получаваха идеално, но този път нейното изражение беше доста по-умерено, просто хладно любопитство.

– Не ми казвай, че Кретена пак се е опитал да те стресне.

– Сега е на вампирска вълна. Ухапа ме по врата.

– Артисти! – промърмори Зузана. – Пак ти казвам, пусни му ток на тоя загубеняк. Трябва да го отучиш да се мята върху хората.