Лейни Тейлър - Създадена от дим и кост

– Моля, едноминутните пози, Казимир! – каза Фиала.

Каз зае първата поза. Тя беше динамична, каквито се очаква да бъдат едноминутните пози – извит торс, стегнати мускули, изпънати крайници, наподобяващи движение. Тези подгряващи скици имаха за цел да наблегнат на движението и свободата на линиите и Каз се възползва от възможността да се поперчи. Кару си даде сметка, че не чува усърдно драскане на молив върху лист. Нима всички момичета в класа го бяха зяпнали глупаво, както правеше и тя навремето?

Тя сведе глава и взе подострения молив – с радост би го използвала и за други цели. После започна да рисува. Бързи, плавни линии, всички скици върху един и същи лист; тя ги наслагваше една върху друга, за да приличат на изображение на танц.

Каз наистина беше грациозен. Прекарваше достатъчно време пред огледалото, за да знае как да въздейства чрез тялото си. Това беше неговият инструмент, както обичаше да казва. Гласът и тялото са оръдията на актьора. Е, Каз беше лош актьор – нали затова се зае с призрачните обиколки на Прага, като само от време на време се включваше в нискобюджетни продукции на "Фауст". Затова пък се оказа чудесен модел за рисуване. Кару го знаеше от личен опит, толкова пъти го беше рисувала досега.

Още от първия път, когато го видя. Разбулен. Неговото тяло ѝ напомняше за Микеланджело. За разлика от някои ренесансови художници, които предпочитаха хилави модели, Микеланджело беше обсебен от силата, рисуваше широкоплещести каменоделци и успяваше да им придаде едновременно похотливост и изящество. Точно това беше Каз: похотлив и изящен.

И лъжовен. И нарцистичен. И, откровено казано, доста скучен.

– Кару! – англичанката Хелън шепнеше дрезгаво, опитвайки се да привлече вниманието ѝ. – Това той ли е?

Кару не ѝ обърна внимание. Продължи да рисува, сякаш всичко беше наред. Просто обикновен учебен ден. И какво, ако моделът има нагли трапчинки и не сваля очи от нея? Тя продължаваше да не му обръща внимание, доколкото ѝ позволяваха силите.

Когато звънецът удари, Каз спокойно вдигна халата и го облече. Кару се надяваше, че няма да реши да се разходи из студиото. "Стой си на мястото", опитваше се да му внуши тя. Но той не го направи. Вместо това, бавно пое към нея.

– Здрасти, Кретен – обади се Зузана. – Не си ли много скромен?

Без да ѝ обръща внимание, той попита Кару:

– Харесва ли ти новата ми татуировка?

Учениците се надигаха един по един да се поразтъпчат, но вместо да се пръснат кой да пуши, кой към тоалетната, се навъртаха наблизо, за да чуят всичко.

– Разбира се – отвърна Кару с безгрижен тон. – К като Казимир, нали така?

– Шегаджийка. Много добре знаеш какво означава.

– Добре, тогава – тя зае поза на мислител, – знаем, че има само един човек, когото истински обичаш, и неговото име започва с К. Но се сещам за едно по-добро място за неговата буква от сърцето ти. – Тя взе молива и върху последната рисунка на Каз изписа едно К – точно върху класически скулптирания му задник.

Зузана се разсмя, а Каз стисна челюсти. Като повечето суетни хора, той мразеше да му се подиграват.

– Аз обаче не съм единственият човек с татуировки, нали така, Кару? – попита.

После хвърли поглед към Зузана. – На теб показвала ли ги е?

Зузана изви подозрително вежда към Кару.

– Не знам за коя точно говориш – хладнокръвно излъга Кару. – Имам много татуировки. – За доказателство тя показа не истинска и история, нито змията, увила се около глезена ѝ, нито някое от останалите скрити произведения на изкуството. Вместо това, протегна ръце пред лицето на приятелката си, обърнати с дланите нагоре. В средата на всяка от тях беше татуирано по едно око в наситено индиговосиньо, превръщайки ръцете ѝ в хамси [4] Хамса е символ за защита срещу уроки, зли очи, магии и клетви. Формата му е на човешка длан. Разпространен е както в еврейския, така и в арабския свят. Много често може да се срещне със стихове от Корана или на иврит около нея. – Б.пр. , древните символи за закрила срещу зли очи. Знае се, че татуировките по дланите бързо избледняват, но тези на Кару не се променяха с времето. Тя ги имаше, откакто се помнеше, и единственото, което можеше да каже за произхода им, беше, че сигурно са ѝ по рождение.

– Не тия – обади се Каз. – Говоря за оная над сърцето, на която пише Казимир.

– Нямам такава татуировка. – Опита да си придаде озадачен вид и разкопча няколко копчета на жилетката си. Отдолу носеше памучна блуза и дръпна деколтето, за да покаже, че наистина няма никаква татуировка върху гърдите. Кожата на това място беше бяла като мляко.