Лейни Тейлър - Създадена от дим и кост

– Изгаряли са жени на кладата и за по-малко от това, Кару – каза ѝ тогава той.

"Какъв късмет, че не живеем в Средновековието", помисли си тя.

Остатъкът от учебния ден мина без произшествия. Два часа по химия и цветознание, последвани от рисуване на етюди и обяд. После Зузана отиде в часа по изработване на кукли, а Кару – в часа по живопис, тричасови занимания, след приключването на които навън цареше същият непрогледен зимен мрак, в който бяха пристигнали сутринта.

– "Отровата"? – въпросително рече Зузана, щом излязоха от вратата.

– Иска ли питане – отвърна Кару. – Умирам от глад.

Двете сведоха глави пред ледения вятър и поеха към реката.

Улиците на Прага приличаха на приказка, останала почти незасегната от двайсет и първи век – а защо не двайсети, или деветнайсети, има ли значение. Това беше град на алхимици и мечтатели, покрит със средновековен калдъръм, по който навремето са ходели големи [7] Според юдейския фолклор голем е същество, направено от нежива материя и одухотворено от човека. Най-известният голем в европейската култура е този от едноименния роман на австриеца Густав Майринк. В книгата се разказва историята на пражки равин, който направил голем, за да има кой да брани еврейското гето от погроми, но създанието се обърнало срещу онези, които трябвало да защитава. – Б.пр. мистици и армии на завоеватели. Високите сгради сияеха в златистожълто, карминено и гълъбовосиньо, украсени с гипсови орнаменти в стил рококо и увенчани с еднакви червени покриви. Бароковите куполи бяха оцветени в нежната резеда на стара мед, а готическите камбанарии се издигаха нагоре, сякаш готови да пронижат някой паднал ангел. Вятърът носеше спомени за вълшебства, революции, цигулки, а павираните улички криволичеха като ручейчета. Тук гангстерите носеха моцартови перуки и рекламираха концерти с камерна музика по ъглите, от прозорците висяха марионетки и превръщаха целия град в куклен театър с невидими кукловоди, скрити зад кадифените завеси.

Над всичко се извисяваше замъкът на хълма, чийто силует стърчеше остър като трън. Нощем го осветяваха и той се очертаваше на фона на небето, окъпан в зловещо сияние. Тази вечер обаче небето беше надвиснало ниско, с натежал от снега търбух, образувайки прозрачен ореол около уличните лампи.

Скрита в дъното на Дяволския канал, "Отровната магерница"; беше място, където не можеш да попаднеш случайно. Трябваше да знаеш точно къде се намира, да се провреш под необозначената каменна арка на ограденото със стена гробище, отвъд което мъждукаха осветените от лампи прозорци на кафенето.

За жалост, туристите вече не разчитаха единствено на случайността, за да попаднат тук. Последното издание на пътеводителя "Лоунли Планет" го извади на бял свят:

Църквата на този средновековен манастир била опожарена преди близо триста години, но крилото с килиите на монасите оцеляло и сега е превърнато в най-необикновеното кафене, което може да видите по света. Вътре е пълно с класически статуи, всичките оборудвани с противогази от Първата световна война от частната колекция на собственика. Легендата разказва, че в далечното Средновековие готвачът на манастира бил обзет от внезапна лудост и убил всички монаси, като пуснал отрова в казана с гулаш, откъдето идва зловещото име на кафенето и коронното ястие в неговото меню – гулаш, разбира се. Отпуснете се на някой от тапицираните с кадифе дивани и протегнете крака върху ковчега отпред. Черепите зад бара може да са на отровените монаси, но може и да не са, знае ли човек.

Затова през последната половин година около арката непрекъснато се навъртаха туристи с раници на гърба, издирващи мрачните потайности на Прага, които после да опишат в пощенските картички до близки и познати.

Тази вечер обаче момичетата завариха кафенето тихо и спокойно. В ъгъла двойка чужденци правеха снимки на децата си, дегизирани с противогази. Още няколко мъже висяха на бара, но повечето от масите ковчези, оградени с ниски кадифени дивани, бяха свободни. Римски статуи с човешки ръст заемаха всяко свободно кътче от заведението – богове и нимфи с откършени ръце и криле, а в средата стоеше копие на огромната статуя на Марк Аврелий на кон от хълма Капитолия.

– Слава богу, Чумата е свободна – каза Кару, отправяйки се към статуята.

Както всички останали статуи в заведението, масивната фигура на императора и неговият кон носеха противогази и всеки път напомняха на Кару за онзи конник на Апокалипсиса, който сее мор и чума с протегната напред ръка. Любимата маса на момичетата се намираше в неговата сянка и имаше предимството да предлага едновременно усамотение и гледка към бара – между краката на коня, – така че можеха да забележат веднага, ако някой интересен посетител влезе вътре.