Лейни Тейлър - Създадена от дим и кост

Заради самотата, която е още по-страшна, когато се е върнала с нова сила след кратко затишие – все едно душата ти е нахлузила още мокър бански, лепкав и противен.

"А ето ти сега – помисли Кару, вече без усмивка – и заради онова, което няма как да се поправи." Заради нейната девственост.

Онзи първи път – с черната пелерина и нищичко под нея – тя се чувстваше толкова пораснала, също като чехкините, с които излизаха Каз и Йозеф, хладни славянски красавици с имена като Светла и Франтишка. Тях сякаш нищо не можеше нито да ги разтърси, нито да ги разсмее. Наистина ли искаше да заприлича на тях? Дълго време се преструваше, че е същата, играейки ролята на момиче – на жена, – на което от нищо не му пука. Приемаше девствеността си като бреме, което не ѝ позволяваше да се откъсне от детството, а после изведнъж изчезна.

Не очакваше да съжалява за това и отначало наистина не почувства нищо. Самият акт не се оказа нито разочарование, нито вълшебство; беше просто това, което е в действителност: нов вид близост. Споделена тайна.

Или поне тя така си мислеше.

– Изглеждаш някак различно, Кару – каза Йозеф, приятелят на Каз, при следващата им среща. – Като че ли. Сияеш?

Каз го перна по рамото, за да млъкне, и доби едновременно глуповат и самодоволен вид. Кару разбра, че се е похвалил. Даже на момичетата. Рубинените им устни се свиха многозначително. Светла – онази, с която ги хвана по-късно – даже отбеляза със сериозна физиономия как пелерините отново излизали на мода, а Каз леко промени цвета на лицето си и отклони поглед – единственият признак, че си дава сметка за допуснатата грешка.

Кару не сподели за случилото се дори със Зузана: първо, защото то беше само между Каз и нея, и второ, защото я беше срам. Не каза за това на никого, но Бримстоун – по необяснимия начин, по който научаваше всичко – се досети и се възползва от случая да ѝ дръпне едно необичайно конско.

Ето това вече беше интересно.

Гласът на Търговеца на желания беше толкова дълбок, че приличаше по-скоро на загатване за звук: неясен тон, промъкнал се в най-ниския регистър на слуха.

– Не са ми известни много правила за това как да живееш – започна той. – Но ще ти кажа едно. То е съвсем просто. Не поемай нищо ненужно вътре в себе си. Никакви отрови и химикали, никакъв дим, изпарения или алкохол, никакви остри предмети, никакви игли, които не са от първа необходимост – наркотици или татуировки, – както и никакви несъществени. Пениси.

– Несъществени пениси? – повтори тогава Кару, развеселена от израза, въпреки тъгата. – В такъв случай, има ли и такива, които са съществени?

– Когато се появи същественият, ти ще го разбереш – отвърна той. – И престани да се прахосваш, дете. Чакай любовта да дойде.

– Любов. – Веселието ѝ се изпари на мига. Нали си мислеше, че именно това бе любов.

– Тя рано или късно ще дойде и ти ще я познаеш – обеща ѝ Бримстоун и на нея толкова ѝ се искаше да му повярва. Той все пак живееше на този свят от стотици години. До този момент Кару никога не беше свързвала Бримстоун с любовта – само като го погледнеше, човек разбираше, че изобщо не е идеалният пример, – но се надяваше след толкова векове да е натрупал някаква мъдрост и да има право.

Защото сред всичко останало на този свят именно това жадуваше сирачето в нея: любов. Едно беше сигурно обаче – нямаше да я получи от Каз.

Върхът на молива се прекърши, толкова силно го беше натиснала върху рисунката. В същия миг приливът на гняв се трансформира в скорострелен залп от сърбежи, които едва не превърнаха огърлицата ѝ в примка за бесене. Каз започна да се гърчи върху подиума. Кару се освободи от огърлицата и впи очи в него. Той вече беше стигнал вратата, все още с халат в ръка – в бързината не успя да се облече, – отвори я и изхвръкна навън, трескаво търсейки скришно място, където да се отдаде на унизителното страдание.

Вратата се хлопна след него, а класът остана да мига в недоумение срещу празната лежанка. Госпожа Фиала гледаше ококорено над очилата към вратата, а Кару се засрами от себе си.

Май този път прекали.

– Какво му стана на Кретена? – попита Зузана.

– Представа нямам – отвърна Кару, забила поглед в рисунката. Върху листа се беше излегнал Каз с цялата си чувственост и елегантност, сякаш очакваше любовница. От това можеше да излезе хубава рисунка, ако не я беше развалила. Щрихът беше размазан и унищожаваше целия финес на линиите, които преминаваха в хаотични драсканици, заличаващи неговия. Несъществен пенис. Зачуди се какво ли би си помислил за нея сега Бримстоун. Винаги я беше порицавал заради безразсъдното прахосване на желания, с последното от които така удебели веждите на Светла само за една нощ, че те заприличаха на гъсеници и поникваха още по-гъсти всеки път, щом ги изскубеше с пинсетите.