Л. Смит - Силата

— Фей — прошепна Диана отвратено. — Как е могла?

— Не знам, но така беше — отвърна Дебора. — През прозореца видяхме как отиде в неговото сепаре. Той е жив, дишащ човек… Пиеше кафе. Разговаряха около час. Фей подскачаше и отмяташе грива като кобила в цирка. На него явно му харесваше… Както и да е. Той й се усмихваше.

— Изчакахме да си тръгнат, Деб проследи Фей, а аз него — продължи Адам. — Той отиде до една вила в континенталната част. Според мен я е наел. Мисля, че не е излизал цяла нощ. Аз си тръгнах около един.

— А Фей къде отиде? — обърна се Мелани към Дебора.

Дебора направи гримаса.

— Не знам.

— Защо?

— Защото ми се изплъзна. Да караш „Харли“ незабелязано е трудна работа. Тя започна да минава на червено, правеше обратни завои и накрая ми избяга. Нещо имаш ли да кажеш?

— Деб! — намеси се Каси. Дебора се намръщи, завъртя очи и сви рамене.

— Добре. Сутринта я причаках пред тях. Пак имаше среща с него. Седнаха в едно сепаре отзад, не до прозореца. Затова трябваше да вляза, но не успях да разбера какво стана. Май му даде нещо, но не знам какво.

— Прекрасно — рече Сюзан и Дебора впи поглед в нея.

— Говорех за това, че тя… как да се изразя… че се е съюзила с него. Някой ще яде ли тази поничка? — Сюзан изискано я посипа с пудра захар и отхапа.

Лоръл промърмори, че бялата захар е по-лоша и от отрова за мишки, но нямаше сили да разисква тази тема.

— Вкусно — изфъфли Сюзан. — Липсва й само малко крем.

— Предлагам да говорим със старите дами — обади се Каси. — С бабите на Адам и Лоръл и пралелята на Мелани.

— Днес е подходящ ден — съгласи се Мелани. — Всяка неделя следобед се събират у дома. На чай, сандвичи, кексчета и прочее.

— Вярно — отвърна Каси. — И баба ходеше.

— Кексчета? — попита Сюзан, внезапно заинтригувана. — Защо не казахте веднага? Да вървим.

— Добре… Не, чакайте! — спря ги Диана. Огледа компанията. — Вижте, може би няма смисъл да питам, но някой от вас да е взимал парче хематит от стаята на Каси? — Всички се втренчиха в нея, после се спогледаха един друг. Всички, освен Каси и Лоръл. После заклатиха глави с едно и също объркано изражение.

— Някой е взел хематита? — попита Дебора. — Онзи, който намери на номер тринайсет? — Каси кимна и дискретно огледа членовете на кръга . Адам се мръщеше, братята Хендерсън гледаха с празен поглед. Мелани изглеждаше притеснена, Ник бавно поклащаше глава, а Сюзан сви рамене.

— Не мислех, че някой ще си признае — продължи Диана. — Така или иначе онзи, който го е взел, не е тук. А в кафенето на Пърко — въздъхна Диана. — Добре. Да вървим на номер четири.

Каси вече познаваше добре къщата на Мелани, все пак бяха настанили майка й там. Сградата беше във федерален стил и много приличаше на къщата на бабата на Каси, но беше по-поддържана. Белите дървени стени бяха скоро боядисвани и всичко вътре беше в отлично състояние. Пралеля Констанс седеше на верандата със старата госпожа Франклин — бабата на Адам, и бабата на Лоръл — Куинси. Изобщо не остана доволна, когато единайсетимата се появиха на предната врата.

— Лельо Констанс? Може ли да говорим с теб?

Възрастната жена обърна студени, изпълнени с неодобрение очи към Мелани. Беше слаба, с царствена осанка. Каси откри прилика между високите й скули и класическата красота на Мелани. Косата на Констанс беше още почти черна, но може би я боядисваше.

— При майка си ли си дошла? — попита тя, като забеляза Каси сред другите. — Тя скоро заспа и не искам да я притесняваме.

— Всъщност, лельо Констанс, дойдохме да говорим с теб — обясни Мелани. После се обърна към останалите жени на верандата. — И с трите ви.

Между веждите на пралеля Констанс се появи бръчка, но ниската закръглена жена на дивана каза:

— О, пусни ги, Кони. Защо не? Ето те и теб, Адам. Защо се прибра толкова късно снощи?

— Не знаех, че си разбрала, бабо — отвърна Адам.

— Виждам повече неща, отколкото хората предполагат — засмя се госпожа Франклин, взе си една бисквитка и я пъхна в устата си. Сивата й коса беше сплетена небрежно на плитки и около нея се носеше някакъв дух на безпорядък, който рязко контрастираше със строгата веранда в бяло и златно. Каси я хареса.

— Какво става, Лоръл? — попита треперещ глас и Каси обърна поглед към баба Куинси. Лицето на слабата жена приличаше на изсъхнала ябълка. Всъщност беше прапрабаба на Лоръл и беше толкова дребна и крехка, че сякаш вятърът можеше да я издуха.

— Ами… — Лоръл погледна Адам и той заговори.