Л. Смит - Силата

Това обаче не беше достатъчно.

Каси усети, че клати глава.

— Ник… Съжалявам. Не искам да те подвеждам…

— Казах ти, наясно съм, че не си влюбена в мен. Искам само да опитаме. На твое разположение съм, ако имаш нужда от някого. А може и да се позабавляваме — добави той безгрижно и съвсем нетипично за него. — Да се опознаем по-добре.

Каси си спомни колко неприятно й стана, че Адам не беше дошъл у Диана. Нямаше право да иска от Адам такова нещо, а и беше опасно. „На твое разположение съм, ако имаш нужда от някого.“ Откъде знаеше Ник, че това беше важно за нея?

Погледна го и каза толкова тихо, че самата тя едва чу гласа си:

— Добре.

Махагоновите очи се разшириха от изненада, което, имайки предвид обикновено безизразното изражение на Ник, означаваше искрено учудване. Устните му се извиха в лека усмивка. Изглеждаше толкова щастлив, че Каси се почувства замаяна. Как така винаги отвръщаше на усмивките му?

— Не вярвах, че ще се съгласиш — каза той, все още изненадан.

Каси се засмя и се изчерви още по-силно.

— Тогава защо ми го предложи?

— Реших, че си заслужава да пробвам, дори и да ме разкараш.

— Ник — Каси се почувства странно, — никога не бих те разкарала. Ти си… Ами, ти си много специален. — Не знаеше как да се изрази и думите засядаха в гърлото й. Погледът й се замъгли. Тя примигна и усети как сълзите преляха от очите й. После Ник се приближи към нея и тя някак се озова в ръцете му и се разплака на рамото му. Нищо досега не й беше давало такава утеха, както облеченото в сива вълна рамо.

Подсмъркна и усети как той облегна буза на косата й.

— Ще пробваме — рече нежно той.

Каси кимна и се отпусна в ръцете му.

Беше тъмно, когато изпрати Ник на входната врата. Диана беше горе. Крис и Дъг си бяха тръгнали отдавна. Почувства се несигурна и засрамена, когато почука на вратата на Диана.

— Влез — отвърна Диана. Каси влезе и си спомни първия път, когато беше почукала на тази врата и беше влязла в стаята й. Деня, когато Диана я беше спасила от Фей в старата сграда по естествени науки. После Диана беше седнала на перваза на прозореца сред вихър от разноцветни дъги. Сега седеше на бюрото с купчина листове пред себе си.

— Какво стана? — попита тя и се обърна.

Каси усети, че се изчервява.

— Аз… ние… ние решихме да пробваме. Да сме… ами, да сме заедно.

Диана отвори уста. Погледна Каси в очите, сякаш търсеше нещо.

— Вие какво?! — възкликна Диана, но бързо се съвзе. Задържа погледа си върху Каси. — Разбирам — заключи бавно тя.

— И не си бясна? — Каси се опитваше да отгатне какво се случваше зад изумрудените зелени очи.

— Бясна? Защо да съм бясна? Просто съм… изненадана. Това е. Не се тревожи. Ник е добро момче и съм сигурна, че ти не би го наранила. Знаеш колко е специален.

Каси кимна, но се изненада да чуе собствените си думи да излизат от устата на Диана. Нямаше представа, че Диана мисли по същия начин.

— Не, определено това е нещо хубаво — отсече Диана и бутна хартиите пред себе си.

Каси въздъхна облекчено. После погледът й се спря върху листовете, които Диана изучаваше. Бяха стари и пожълтели, покрити с гъсто изписани черни букви в колони. Почеркът беше изпълнен със странни заврънкулки и почти нямаше препинателни знаци, но се четеше.

— Какво е това?

— Лични документи на Черния Джон. Писма, такива неща… Бяхме ги събрали, когато започнахме да търсим инструментите. Преглеждам ги да видя дали няма да намерим някаква слабост, която да използваме срещу него и да го победим. Така разбрахме къде да търсим кристалния череп. Беше писал писмо до един от роднините на Шон. Намерихме го на тавана на Шон. Не беше описал точното разположение на острова, разбира се, но даваше насоки.

— Не знаех, че е имал достатъчно доверие на някого, та да му дава насоки.

— Така е. Очевидно е смятал да отиде и да го вземе, или за да го използва, или да го скрие на по-безопасно място. Само че е умрял преди това.

— Удавил се е — прошепна Каси и вдигна малко квадратно парче хартия. На него пишеше: „Колония Масачузетс, 8 долара“. Мили боже, това бяха пари! Пари от началото на седемнайсети век!

— И преди си го казвала — обърна се към нея Диана и я изгледа замислено. — Чудех се откъде знаеш.

— Какво? О, сигурно някой ми го е казал — опита се да си спомни тя. — Може би Мелани.

— Не е възможно да го знаеш от Мелани. Нито от който и да е от нас, защото ние не знаем как е умрял. Ти първа предположи, че е загинал в морето.