Л. Смит - Силата

— Но… — Объркана, Каси се опита да си спомни откъде може да й е хрумнала тази идея. — Но тогава как… — Изведнъж я осени. — Сънищата ми — прошепна тя и седна на леглото. — О, Диана, той идва в сънищата ми. Сънувах, че се давя. Бях на борда на кораб и той потъваше. Само че не съм била аз, а той. Черния Джон.

Диана дойде и седна до нея.

— Каси, сигурна ли си?

— Да. И днес видях същото, когато се срещнахме на гробището. Погледнах го в очите… и усетих, че пропадам. Че се давя. Водата беше солена и студена. Усетих вкуса й в устата си.

Диана обгърна тресящите се рамене на Каси.

— Не мисли повече за това.

— Добре съм — отвърна Каси тихо. — Но защо ми причинява това? Защо ме кара да виждам такива неща? Нима се опитва да ме убие?

— Не зная — рече Диана притеснено. — Каси, казах ти вече, не е нужно да продължаваш…

— Напротив. — Замисли се за баба си и чу гласа й в главата си: „В мрака няма нищо страшно, изправиш ли се веднъж срещу него“.

Океанът беше тъмен като морските дълбини посред нощ и студен като хематит. „Мога да се справя“ , помисли си Каси. „Няма да се страхувам. Няма.“ Тя прогони страха от мислите си и усети как тревогата я напусна.

„Моето семейство притежава зрението и силата, помисли си тя. Искам да използвам тази сила, за да се изправя срещу него. Да му се противопоставя.“

Тя се отдръпна от Диана.

— Мисля, че идеята ти е страхотна — рече тя и кимна към листовете на бюрото. — Прегледай ги, прелисти и твоята Книга на сенките , а аз ще потърся нещо в моята. — Каси обърна поглед към перваза на прозореца. Там, до едно кубче с цветни листчета и разпилени флумастери и маркери, лежеше книгата с червена кожена подвързия.

— Успя ли да намериш нещо? — попита Диана, докато Каси се настаняваше на перваза с книгата в скута си.

— Няма нищо за Черния Джон. В началото заклинанията са почти като твоите. Всичко е много интересно, а и кой знае какво ще ни бъде от полза в крайна сметка — отвърна Каси. Беше твърдо решена да се запознае със заклинанията и амулетите в книгата, да научи колкото може повече и поне да запомни кое къде се намира. Това обаче щеше да й отнеме години, а не разполагаха с толкова време. — Диана, смятам, че трябва да говорим със старите дами възможно най-скоро. Преди… преди да се е случило нещо и да нямаме възможност да се видим с тях. — Тя срещна тревожните очи на Диана.

Диана примигна, осъзна какво искаше да каже Каси и кимна.

— Права си. Вече е убил най-малко четирима. Ако реши, че те са заплаха… — Диана преглътна. — Ще отидем при тях утре. Ще кажа на Адам като се обади… Уговорихме се да се чуем, когато с Дебора приключат с проследяването на Черния Джон.

— Надявам се да не разбере, че го следят — отвърна Каси.

— И аз — тихо се съгласи Диана и сведе глава над листовете.

Срещнаха се на другия ден на плажа. Фей не успя да промени мястото на срещата, защото самата нея я нямаше.

— Тя е с него — рече кратко Дебора. — Проследих я сутринта. Снощи с Адам се бяхме разбрали за това. Видяха се в същото кафе, където разговаряха и вчера…

— Чакай, чакай — прекъсна я Лоръл. — Нещо се разбърза. Какво кафе?

— Аз ще им кажа — намеси се Адам, след като Диана го погледна. — Вчера излязохме от гробището и тръгнахме след… господин Брансуик. Името му е един вид закачка, между другото.

Диана кимна.

— Преди рисувах с маслени бои. Брансуик е вид боя — обясни тя. — Черна боя.

— Много смешно — рече Каси. Тя седеше до Ник и това ново положение я караше да се чувства малко неловко. Усещаше присъствието му, усещаше ръката му до нейната. Ако се наведеше леко надясно, можеше да го докосне и това я успокояваше. — Интересно какво е направил с човека, който е трябвало да ни стане директор — вмъкна тя.

— Не знам. — Адам със сигурност беше забелязал до кого беше седнала Каси и новото, леко покровителствено изражение на Ник. Каси видя как присвитите му сиво-сини очи се стрелнаха към него и го огледаха от горе до долу. Не беше дружелюбен поглед. — Не знам как е успял да заеме точно този пост. Не знам и защо му е изобщо да е директор. — Адам погледна отново Ник и отвори уста, но Диана го прекъсна с въпрос.

— Какво стана после? Хайде, Адам, разкажи ни какво се случи вчера.

— Какво? А, да. Ами, той си тръгна сам със сив кадилак. Ние бяхме след него. Дебора го последва с мотора, а аз — с джипа. Слезе в града и спря пред кафенето на Пърко. Познайте кой дойде няколко минути по-късно.

— Някой с къса черна дантелена рокля и наперена походка — подсказа Дебора.