Л. Смит - Силата

— А ти продължавай да четеш книгата, която баба ти остави! — изписука баба Куинси внезапно и погледна Каси право в очите. Каси кимна и старата жена й отправи набръчкана, но настойчива усмивка.

Госпожа Франклин също се усмихваше, потриваше колена и се оглеждаше, сякаш беше забравила нещо.

— Утре какъв ден е? — попита тя.

Настъпи тишина. Каси не беше сигурна дали бабата на Адам говореше на тях или на себе си. Тя обаче повтори въпроса.

— Какъв ден е утре? — настоя тя и ги погледна насърчително.

— Ами… нашият рожден ден? — предположи Крис.

Диана обаче сякаш се изненада.

— Мисля, че… мисля, че е нощта на Хеката — промълви тя. — Това ли ни питаш?

— Точно така — потвърди старата госпожа Франклин. — О, когато бях млада, правехме церемония. Помня церемониите на лунна светлина. В сенките се криеха индианци…

Размениха се погледи. Не беше възможно госпожа Франклин да помни такова нещо. Нямаше индианци от векове.

Диана обаче се оживи.

— Според теб трябва да направим церемония?

— Да, мила — потвърди госпожа Франклин. — Само момичетата. Ние, момичетата, винаги имахме тайни. Нали, Кони? И винаги бяхме заедно.

Диана изглеждаше малко объркана, но после кимна бавно и решително.

— Да. Да. Добре би било да се съберем по женски. Всички момичета. И май се сещам каква церемония трябва да направим. Не е типична за това време на годината, но няма значение.

— Сигурна съм, че ще ви хареса, мила — обади се госпожа Франклин. — Сега да видим… Каси!

Каси я погледна изненадано.

— Каси — повтори бабата на Адам. Главата й беше наклонена на една страна и тя въздишаше, сякаш някой й беше показал снимка на усмихващо се бебе. — Леле, каква красавица си станала, макар изобщо да не приличаш на майка си. Все пак… — внезапно тя замълча и се огледа. — Да?

Пралеля Констанс гледаше по-строго от когато и да е и очите й святкаха към госпожа Франклин.

— Едит! — предупреди я тя равно.

Госпожа Франклин погледна баба Куинси, която също я наблюдаваше напрегнато.

— Какво? Щях само да кажа, че долавям нещо от майка й в изражението й — обясни и кимна мило на Каси. — Гледай да не се тревожиш много, мила. Накрая всичко ще се оправи.

Леля Констанс съвсем леко се отпусна.

— Да. Това е всичко, Мелани. По-добре изпрати приятелите си.

Явно нямаше да научат друго. Станаха и благодариха. После учтиво се сбогуваха и излязоха на слабото ноемврийско слънце пред бялата къща.

— Боже! — каза Каси. — Адам, имаш ли представа какво беше това накрая?

— Съжалявам — отвърна Адам и се намръщи. — Понякога се държи така.

— Не ме притесни тя, а другите две — започна Каси, но Дебора нетърпеливо я прекъсна.

— Каква е тази нощ на Хеката?

— Нощта на стариците — обясни Диана. — Тя е символ на това.

— На стариците? — повтори Сюзан като ехо. Беше ясно какво си мислеше. Думата предизвикваше неприятна асоциация — прегърбена, сбръчкана фигура с отровна ябълка в ръка.

— Да. — Диана погледна Каси. — Това не е нещо лошо, Каси. Стариците са просто възрастни жени. Това е последната фаза от живота на една жена. Девойка, майка, старица. Стариците са мъдри и… ами, корави. Не физически може би, но психически. Видели са много, преживели са всичко и знаят безброй неща. Те предават на нас уменията си.

— Като баба ми — съгласи се Каси, осъзнавайки истината. Разбира се, прегърбената, сбръчкана фигура приличаше много и на нейната баба. Само че без отровната ябълка, помисли си тя. Ако баба й можеше да предложи нещо на някого, то беше помощ. — Приказките ни учат на погрешни неща — сподели тя.

— Да — кимна Диана. — Когато остарея, се надявам да стана старица като баба ти.

— Щом те влече — рече Дъг и завъртя очи.

— Те искат да ни помогнат — добави Мелани. — Дори и леля Констанс. Какво обаче ще правим в нощта на Хеката, Диана?

— През тази нощ се правят предсказания и пророчества — обясни Диана. — Трябва да намерим подходящ кръстопът за церемонията. Хеката е гръцка богиня на тройния кръстопът. Той е символ на промяната. Бележи началото на нов етап в живота. Може да е навършването на някаква възраст, смърт или друга такава промяна.

— Май всички сме на кръстопът — рече Мелани.

— Съгласна съм. — Диана погледна Адам. — Според мен баба ти беше права. Трябва да бъдем само момичетата. Така обаче вие оставате сами…

Адам се усмихна.

— О, все ще преживеем една нощ без вас. На Крис и Дъг може да им хрумне нещо — каза той шеговито. Каси вече се беше убедила, че момчетата от кръга не се притесняваха от привилегиите и правата, с които се ползваха момичетата. Не се чувстваха застрашени. Знаеха, че са не по-малко важни от тях, но по по-различен начин.