Ришел Мийд - Академия за вампири

Дмитрий и Албърта ме съпроводиха до гимнастическия салон за първия час. Вървяха пред мен, сякаш не съществувах. Докато ги следвах, ми направи впечатление, че Албърта носеше косата си късо подстригана, за да се вижда клеймото — белег за високопоставения й ранг, както и татуираните символи на мълнии. Повечето от жените пазители спазваха този стил. За мен сега това нямаше значение, защото по врата ми още нямаше татуировки, но аз изобщо не исках да си отрежа косата — нито сега, нито по-късно.

Двамата с Дмитрий не казаха нищо и продължиха да крачат напред, сякаш си беше най-обикновен ден. Но щом влязохме в салона за тренировки, реакциите на връстниците ми подсказаха, че денят съвсем не е обикновен. Те тутакси зарязаха упражненията си и се зазяпаха в мен с удивление, също както преди това в столовата. Не можах да реша дали се чувствам като рок звезда, или като някое ненормално създание от онези уроди, дето ги показват само по цирковете.

Е, добре, така да бъде. Щом като се налага известно време да вися тук, за нищо на света няма да издавам страха си. Навремето двете с Лиса си бяхме спечелили уважението на всичките ни съученици, така че сега бе моментът да им напомня за нашето славно минало. Заозъртах се сред тълпата от новаци, зяпнали ме с отворени усти, докато търсех познато лице. Повечето бяха момчета. Едно от тях привлече погледа ми и едва успях да сдържа усмивката си.

— Хей, Мейсън, я си изтрий глупавата усмивка от физиономията! Ако си ме представяш гола, прави го насаме.

Няколко изсумтявания и изхилвания нарушиха благоговейната тишина, с която бях посрещната. Мейсън Ашфорд престана да ме зяпа замаяно и ме удостои с една крива усмивка.

Все пак изглеждаше добре с червената си коса и осеяното си с лунички лице, макар че не беше истински хубавец. Но си оставаше едно от най-приятните момчета, които познавах. Някога с него бяхме доста яки дружки.

— Аз командвам парада, Хатауей. Защото ако случайно не си наясно, тъкмо на мен повериха да ръководя днешното упражнение.

— О, нима? — изгледах го надменно. — Хм. Е, предполагам, че в крайна сметка моментът е подходящ да си ме представяш как изглеждам чисто гола.

— Винаги е подходящо човек да си те представя гола — обади се едно от момчетата, което още повече разчупи напрежението. Еди Кастъл, още един мой предан приятел.

Дмитрий поклати глава и се отдалечи, като промърмори нещо на руски, което не ми прозвуча като комплимент. Но колкото до самата мен… е, аз отново си бях една от начинаещите ученици. Те бяха сговорчива банда — за разлика от мороите, не се прехласваха толкова по благородния произход, нито се интересуваха от политически игри, дворцови интриги и така нататък.

Така се потопих в обичайната атмосфера и много скоро се смеех и разговарях със съучениците си, които почти бях забравила. Всеки искаше да узнае къде сме били досега; очевидно с Лиса се бяхме превърнали в легенди. Не можех, разбира се, да им разкрия защо избягахме, затова им поднесох куп остроумни подмятания и лафове от рода: „Това е от онези неща, за които е по-добре нищо да не знаете“.

Щастливата ни среща продължи само още няколко минути, преди един възрастен пазител, надзираващ тренировката, да се приближи и да смъмри Мейсън, задето пренебрегвал задълженията си. Все още ухилен, той излая по някаква заповед на всеки един от скупчените край него съученици, колкото да им обясни от кое упражнение да започнат. Смущаващото за мен бе това, че повечето от тези упражнения въобще не ми бяха познати.

— Хайде, Хатауей — подкани ме Мейсън, като ме улови за ръката. — Ще ми бъдеш партньор. Нека да видим сега с какво си се занимавате през цялото това време.

След един час той вече знаеше отговора.

— Не си тренирала, нали?

— Ох — изпъшках аз, за миг неспособна да водя нормален разговор.

Той протегна ръка и ми помогна да стана от матрака, върху който току-що ме бе тръшнал — може би за петдесети път през последните шестдесетина минути.

— Мразя те, Мейс! — троснах му се, като разтрих натъртеното място на бедрото ми, което утре, за проклетия, щеше да посинее.

— Повече щеше да ме мразиш, ако си бях премълчал.

— Да, вярно е — съгласих се, олюлявайки се, докато останалите прибираха гимнастическото оборудване.

— Всъщност не се справи чак толкова зле.

— Какво? Че аз направо ти поднесох задника си на тепсия.

— Е, вярно е. Все пак са минали две години. Но, ей, нали още можеш да ходиш. И това е нещо. — Захили се закачливо.