Ришел Мийд - Академия за вампири

— Казах ли ти вече, че те мразя от сърце?

Той грейна в още една усмивка, която обаче помръкна бързо и лицето му придоби сериозно изражение.

— Не го възприемай с лошо… искам да кажа… ти наистина си упорита и те бива в схватките, но няма начин да се справиш с изпитите през пролетта…

— Те ме накараха да взимам допълнителни часове по практика — обясних му аз. Не че това имаше кой знае какво значение. Възнамерявах да се измъкна оттук заедно с Лиса, преди тези упражнения наистина да започнат да ми създават проблеми. — Ще се справя.

— Допълнителни часове с кого?

— С онзи високия там. С Дмитрий.

Мейсън се втренчи удивено в мен.

— Ще имаш занимания след часовете с Беликов?

— Да. И какво толкова те шашка?

— Ами че той е бог.

— Не преувеличаваш ли малко? — попитах скептично.

— Не, говоря съвсем сериозно. Искам да кажа, че той обикновено е мълчалив и необщителен, но когато се впусне в схватка… о, думи нямам. Ако си мислиш, че сега те боли, когато той свърши с теб, ще бъдеш труп.

Велико. Поредната радост, която ще ми подобри настроението за деня.

Сръгах го с лакът в ребрата и отидохме в класната стая за втория час. Материалът обхващаше основните изисквания към всеки бодигард, та присъстваха и учениците от горните паралелки. Всъщност това бе трета серия от лекциите, които започваха в началото на учебната година. Това означаваше, че и по тази учебна дисциплина бях изостанала, но се надявах, че опитът ми от защитаването на Лиса в реалния свят ми бе помогнал да натрупам малко умения в тази област.

Наш инструктор беше Стан Алто, когото зад гърба му наричахме просто Стан, а формално се обръщахме към него с „пазител Алто“. Малко по-възрастен от Дмитрий, но висок почти колкото него. Само дето вечно изглеждаше вкиснат. Днес се спече още повече, когато влезе в класната стая и ме видя да седя там. Очите му се разшириха от изненада, докато прекосяваше помещението, за да стигне до моя чин.

— Какво е това? Никой не ми съобщи, че днес ще имаме гостуваща звезда. Роуз Хатауей. Каква чест! Колко щедро от твоя страна да заделиш време от претоварения си делови график и да споделиш знанията си с нас.

Усетих как страните ми пламват, но с огромно усилие и самоконтрол успях да се спра в последния миг и да не го пратя на майната му. Обаче бях съвсем сигурна, че бе прочел мисленото ми послание по изражението на лицето ми, защото устните му се извиха в подигравателна усмивка. Махна ми с ръка като знак да се изправя.

— Е, хайде, хайде, ела. Не стой там! Излез тук отпред, за да ми помагаш за лекцията пред класа.

Свих се на мястото си.

— Нали нямате предвид всъщност да…

Заядливата му усмивка мигом се стопи.

— Имах предвид точно това, което казах, Хатауей. Стани и излез пред класа.

Гъста лепкава тишина обгърна класната стая. Стан беше прочут като всяващ страх инструктор и повечето от съучениците ми не посмяха да се разсмеят на моето изпадане в немилост. Аз обаче нямах никакво намерение да се пречупвам.

Отидох отпред и се обърнах с лице към класа. Изгледах ги дръзко, преди да отметна косата си зад раменете, с което си спечелих няколко съчувствени усмивки от приятелите ми. После забелязах, че съм се озовала пред по-многобройна аудитория, отколкото бях очаквала. Неколцина пазители — включително и Дмитрий — още се навъртаха в дъното на помещението. Извън Академията всеки пазител обикновено фокусираше вниманието си върху опазването на поверената му една-единствена личност. Но тук пазителите трябваше да охраняват много повече хора, а освен това и да обучават начинаещите. Затова вместо да следват някоя личност навсякъде като сенки, те дежуреха на смени, като охраняваха цялото училище и следяха за реда в класовете.

— И така. Хатауей — заговори Стан с неочаквано приветлив тон, като се върна отпред заедно с мен. — Сподели с нас нещо относно техниките ти за самозащита.

— Моите… техники?

— Разбира се. Защото очевидно трябва да си разполагала с нещо като план за действие, неизвестен нам, когато си отвела една непълнолетна моройска принцеса извън Академията и си я изложила на непрестанните заплахи на стригоите.

Ето че отново се започваше лекция като онази на Кирова, само че пред много по-голяма публика.

— Нито веднъж не попаднахме на стригой — отвърнах сковано.

— Очевидно — констатира той и се подсмихна. — Разбрах го, като видях, че още си жива.

Идеше ми да му кресна с цяло гърло, че бих могла да победя всекиго от стригоите, но след като ме натупаха толкова яко при упражненията предишния час, вече смятах, че не бих оцеляла след атака на Мейсън, да не говорим за някой стригой. И тъй като нищо не му отговорих, Стан продължи най-самодоволно да крачи напред-назад пред класа.