Ришел Мийд - Академия за вампири

След още два учебни часа най-после настана време за спасителната обедна почивка. Докато се влачех уморено през лагера на път за столовата, ме настигна Дмитрий. Сега не приличаше на бог — освен ако не се брои божествено красивата му външност.

— Предполагам, че си видял какво се случи в часа на Стан? — попитах го, без да използвам официално обръщение.

— Да.

— А не мислиш ли, че беше нечестно?

— Дали е имал право? Смяташ ли, че си напълно готова, за да защитаваш Василиса?

Сведох поглед към земята.

— Опазих я жива — промърморих.

— А как премина днешната ти схватка с твоите съученици?

Беше подло да ме пита за това. Не му отговорих, пък и знаех, че не е необходимо. След часа при Стан имах още един тренировъчен час и Дмитрий несъмнено беше наблюдавал как отново ме тръшват безпомощна на пода.

— Ако не можеш да се биеш с тях…

— Да, да, зная — прекъснах го с вкиснат тон.

Той забави широките си крачки, за да изравни темпото си с моето, забавено от болката в крака ми.

— По природа ти си бърза и силна. Само че се нуждаеш от системни тренировки. Не се ли занимаваше с някакъв спорт, докато те нямаше тук?

— Разбира се — свих рамене аз. — От време на време.

— Не се ли записа в някой отбор?

— Прекалено много труд се изисква за това. Ако толкова много исках да се занимавам с това, трябваше да си остана тук.

Той ме изгледа раздразнено.

— Никога няма да можеш истински да браниш принцесата, ако не усъвършенстваш уменията си. Винаги ще бъдеш губещата страна.

— Ще мога да я защитавам! — възразих пламенно.

— Знаеш, че няма никакви гаранции, че точно ти ще бъдеш определена да я пазиш след дипломирането си. — Дмитрий говореше тихо, но твърдо. Явно не ми бяха подбрали загрижен и благ наставник. — Никой не иска вашата връзка да бъде похабена, но и никой няма да й даде неспособен пазител. Ако искаш да си с нея, ще трябва доста да поработиш. Трябва да преминеш през всички уроци, които са ти необходими. Имаш и мен на разположение. Можеш да се възползваш, а можеш и да не го направиш. Ти си идеалният избор за охранител на Василиса, след като и двете се дипломирате, но само ако успееш да докажеш, че може да се разчита на теб. Надявам се да успееш.

— Лиса, наричай я Лиса — поправих го аз. Тя мразеше истинското си име. Много повече предпочиташе съкратеното, както я наричаха американците.

Той се отдалечи.

Внезапно цялата ми напереност се изпари. Вече бях пропиляла по-голямата част от времето, отредено за обедната почивка. Повечето от учениците отдавна бяха заели местата си в столовата, забързани да се възползват от минутите за свободно общуване. Почти бях стигнала до вратата на сградата, където се помещаваше столовата, когато някой ме повика.

— Роуз?

Извърнах се към посоката, от която чух гласа. Видях Виктор Дашков. На лицето му цъфтеше любезна усмивка, докато се облягаше на бастуна си край стената. До него дежуреха двамата му пазители.

— Господин Даш… ъ-ъ, Ваше височество. Здравейте.

Осъзнах се съвсем навреме, макар че едва не забравих за кралската етикеция на мороите. Не бях прибягвала до нея, откакто живеех сред хората. Мороите избираха своите владетели сред дванадесетте кралски фамилии. Най-възрастният във фамилията носеше титлата принц или принцеса. Лиса се беше сдобила със своята, понеже беше единствената оцеляла от нейния род.

— Как мина първият ти ден? — попита той.

— Още не е свършил. — Опитах се да измисля нещо подходящо за разговор. — На посещение ли сте дошли?

— Днес следобед си тръгвам, след като се видя с Натали. Когато научих, че Василиса… и ти… сте се завърнали, веднага пристигнах тук, за да ви видя.

Кимнах, неуверена какво да кажа. Той все пак беше приятел на Лиса, а не мой.

— Искам да ти кажа… — колебливо поде принцът, — че разбирам сериозността на това, което сте извършили, но мисля, че директорката пропусна да признае нещо. Ти си успяла да опазиш Василиса през цялото време. Това е впечатляващо.

— Е, дължи се просто на това, че не срещнах някой стригой или нещо подобно.

— Но все пак си се натъкнала на нещо?

— Разбира се. Веднъж изпратиха пси-хрътки по следите ни.

— Забележително.

— Не съвсем. Оказа се доста лесно да ги избегнем.

Той се засмя.

— Преди съм ловувал с тях. Никак не е лесно да им избягаш, като се имат предвид техните физически сили и интелигентност.

Това беше вярно. Пси-хрътките бяха едни от многото видове магически създания, които бродеха по света, макар че хората не знаеха нищо за тях или не вярваха на очите си, когато ги видеха. Тези кучета се скитаха на глутници и се отличаваха с някакъв вид психическа комуникация, която ги правеше смъртно опасни за плячката им, дори напомняха за вълци мутанти. — Срещна ли нещо друго?