Ришел Мийд: Академия за вампири

— Чичо — прошепна задавено и го прегърна още по-силно. С лека усмивка той я потупа нежно по гърба.

— Нямаш представа колко се радвам, че те виждам в безопасност, Василиса. — Погледна към мен. — Радвам се и за теб, Роуз.

Аз му кимнах, като се опитах да прикрия изненадата си. Той беше болен още когато избягахме, но това… това беше ужасяващо. Беше баща на Натали, около четиридесетгодишен, но изглеждаше двойно по-стар. Блед, отслабнал и изнемощял. С треперещи ръце. Сърцето ми се късаше да го гледам такъв. При всичките толкова многобройни отвратителни хора на този свят не бе справедливо този мъж да страда от болест, която щеше да го убие толкова млад и нямаше да му позволи да стане крал.

Макар че всъщност не беше неин чичо — мороите, особено кралските фамилии, използват много свободно думите за родствените връзки — Виктор беше близък приятел със семейството на Лиса и се бе нагърбил да й помага след смъртта на родителите й. Аз го харесвах; той бе първият, когото се зарадвах да видя тук.

Кирова им позволи да се насладят още няколко мига на срещата, сетне рязко издърпа Лиса обратно към стола й.

Време беше за назидателната лекция.

Този път шоуто си го биваше — може да се каже, че бе едно от най-добрите представления на Кирова. Тя умееше да поднася подобни сцени. Мога да се закълна, че това е била единствената причина да се посвети на училищната администрация, понеже все още не съм се натъкнала на нито едно доказателство, че наистина обича децата. В надутите й фрази се споменаваше за всичко: за отговорността, за безразсъдното ни поведение, за егоизма ни… Все празни приказки. Досадно до смърт. Веднага изключих и потънах в кроежи как бих могла да избягам от кабинета й през прозореца.

Но когато тирадата й се насочи към мен — е, сега вече трябваше да се вслушам в обвиненията й.

— Вие, госпожице Хатауей, нарушихте най-свещения обет — обетът на един пазител да брани своя морой. Това е израз на голямо доверие. Доверие, което вие нарушихте чрез самоволното отвеждане на принцесата оттук. Всеки стригой с радост би погубил член от фамилията Драгомир и вие направо сте ги улеснили в това.

— Роуз не ме е отвлякла — заговори Лиса, преди да успея да си отворя устата. Лицето и гласът й оставаха спокойни, въпреки че и на нея никак не й бе лесно в този миг. — Аз исках да се махна от тук. Така че не я обвинявайте.

Госпожа Кирова ни изшътка да мълчим и закрачи из кабинета, скръстила ръце зад тесния си кокалест гръб.

— Госпожице Драгомир, вие може би сте били инициаторката на този план, но доколкото ми е известно, отговорността за изпълнението му си остава нейна. Ако Хатауей изпълняваше дълга си, би трябвало да се грижи за вашата безопасност.

Това вече ми дойде в повече, отколкото можех да понеса.

— Аз изпълнявах своя дълг! — креснах и рипнах от стола. И Дмитрий, и Албърта трепнаха, но не понечиха да ме спрат, понеже не заплашвах да ударя никого. Поне засега. — През пялото време бдях над нея! Пазех я точно когато никой от вас — размахах широко ръка из кабинета — не го стори. Направих това, което трябваше. Докато вие тук… определено нямаше да го сторите.

Чрез връзката ни усетих, че Лиса се опитваше да ми изпрати поредица от успокояващи послания, като за сетен път ме призоваваше да не позволявам на гнева си да се развихри докрай. Но вече бе прекалено късно.

Кирова, пребледняла като платно, впери леден взор в мен.

— Госпожице Хатауей, простете ми, ако съм пропуснала да схвана логиката в твърдението ви, че сте я защитавали, извеждайки я от една строго охранявана и зорко пазена среда, защитена с магически сили. Освен ако няма още нещо, за което сте пропуснали да ни съобщите?

Прехапах устни.

— Разбирам. Е, добре. Според моята преценка единствената причина да избягате — като оставим настрани усещането за вълнуващо приключение — е било желанието ви да избегнете последствията от онзи ужасен и пагубен номер, който погодихте, преди да изчезнете.

— Не, това не е…

— И това още повече улеснява решението ми. Принцесата, като знатна личност от династията на мороите, заради собствената си безопасност трябва да продължи с обучението си тук, в Академията. Обаче към вас, Хатауей, нямаме подобни задължения. Така че трябва да напуснете колкото е възможно по-скоро.

Цялата ми напереност мигом се стопи.

— Аз… какво?

Лиса застана до мен.

— Не можете да сторите това! Тя е мой пазител.

— Не е, особено след като въобще не е пазител. Още се обучава.