Ришел Мийд - Ледено ухапване

Усмихнах й се и я докоснах по ръката. Абсолютно вярвах в нея.

— Зная.

Говорихме си през цялата вечер. Разделих се с Лиса едва когато настъпи времето за обичайната ми тренировка с Дмитрий. По пътя към гимнастическия салон се замислих върху нещо, което не ми даваше мира. Макар че атакуващите групи от стригои са наброявали много повече членове, пазителите бяха уверени, че Исая е бил техният водач. Това обаче не означаваше, че в бъдеще няма да има други заплахи, само че на стригоите ще им бъде необходимо известно време, за да съберат отново последователите си.

Не можех да спра да мисля за онзи списък, който бях видяла в тунела в Споукан, на който бяха подредени кралските фамилии според броя на членовете им. Освен това Исая спомена за фамилията Драгомир. Той знаеше, че от тази фамилия не е останал почти никой. И прозвуча така, сякаш изгаря от желание той да е този, който ще унищожи окончателно фамилията Драгомир. Сега, разбира се, той е мъртъв, но дали нямаше и други стригои, обсебени от същата идея?

Поклатих глава. Не биваше да се тревожа за това. Не и днес. Все още не се бях възстановила от всичко преживяно.

Но скоро щеше да се наложи. Много скоро трябваше да се справя с това.

Не знаех дали тренировката ми с Дмитрий не е отменена, но въпреки това влязох в съблекалнята. Преоблякох се в тренировъчния екип и се запътих към гимнастическия салон. Заварих Дмитрий в съседната малка стая с гимнастическото оборудване, зачетен в един от любимите му уестърн романи. Като влязох, вдигна глава. През последните няколко дни се виждахме рядко и аз реших, че е зает с Таша.

— Мислех си, че може да се появиш — рече той, като постави разделителя между страниците.

— Време е за тренировката.

Поклати глава.

— Не. Днес няма да има тренировка. Още не си се възстановила.

— Чувствам се съвсем здрава. Мога да започна. — Вложих в тези думи колкото можах повече от напереността си — запазена марка на Роуз Хатауей.

Дмитрий обаче не ми се върза. Посочи към стола до него.

— Седни, Роуз.

Поколебах се за миг, преди да се съглася. Той премести своя стол до моя, така че застанахме точно един срещу друг. Сърцето ми запърха, когато се взрях в тези великолепни тъмнокафяви очи.

— Никой не се съвзема лесно… след първото убийство… убийства. Дори и в битка срещу стригоите… е, все пак, формално погледнато, това е отнемане на живот. Трудно е да се свикне с това. И след всичко останало, което преживя… — Той въздъхна, после се пресегна и пое ръката ми в своята. Пръстите му си бяха точно каквито ги помнех: дълги и силни, с мазоли от годините, прекарани в тренировки. — Когато видях лицето ти… когато те намерихме в онази къща… нямаш представа какво почувствах.

Преглътнах.

— Как… какво почувства?

— Бях опустошен… смазан от скръб. Ти беше жива, но ако знаеш само как изглеждаше… не вярвах, че ще се възстановиш. А още повече ме разкъсва мъката, че всичко това те сполетя, докато си още толкова млада. — Дмитрий стисна ръката ми. — Ще се възстановиш… сега съм убеден в това и много се радвам. Но още е рано. Все още не си го преживяла. Никога не е лесно да изгубиш близък приятел.

Отклоних поглед от него и се заех с изучаването на пода.

— Вината е моя — отроних тихо.

— Хм?

— За Мейсън. За това, че беше убит.

Не беше нужно да видя лицето на Дмитрий, за да зная, че е изпълнено със състрадание.

— Ох, Роза. Не. Ти наистина се взела някои грешни решения… трябваше да кажеш на другите, когато си разбрала, че е заминал… но не бива да обвиняваш себе си. Ти не си го убила.

Сълзи напираха в очите ми, когато отново вдигнах глава.

— Все едно, че съм аз. Причината, за да отиде там — всичко беше по моя вина. Ние се спречкахме… и аз му казах за Споукан, въпреки че ти ми каза да не…

Една сълза се търкулна от ъгъла на окото ми. Наистина трябваше да се науча да се владея по-добре. Също като майка ми, Дмитрий с нежен жест избърса сълзата от лицето ми.

— Не бива да се обвиняваш за това — каза ми той. — Можеш да съжаляваш за решенията си и да ти се иска да си постъпила различно, но в крайна сметка Мейсън също е взел сам своите решения. Така е избрал да постъпи. И окончателното решение е било негово, независимо от първоначалната ти роля.

Когато Мейсън се върна за мен, аз разбрах, че е заради чувствата му към мен. Тъкмо от това Дмитрий винаги се е страхувал — че ако между него и мен има по-особени отношения, това ще постави в опасност не само нас двамата, а и мороя, когото пазим.