Ришел Мийд - Ледено ухапване

Аз седях на един стол в ъгъла на залата, наведена напред, така че косата да пада върху лицето ми. Зад мен един пазител, чието име бе Лайънъл, държеше до оголения ми врат игла за татуиране. Познавах го, откакто бях постъпила в Академията, но не знаех, че именно той татуира мълниите.

Преди да започне, той тихо се консултира с майка ми и Албърта.

— Но тя няма клетвен знак — рече. — Още не се е дипломирала.

— Случва се понякога — отвърна Албърта. — Тя е убила двама стригои. Направи мълниите, а по-късно ще й сложат и клетвен знак.

Имайки предвид болките, които постоянно изпитвах, не очаквах една татуировка да боли толкова силно. Но прехапах устни и останах мълчалива, докато Лайънъл си вършеше работата. Процедурата ми се стори безкрайно дълга. Когато свърши, той ми поднесе две огледала и като се извих, успях да видя тила си. Върху зачервената и чувствителна кожа имаше два тънки черни белега, един до друг, назъбени като светкавици. На руски се казваха молнии. Една за Исая и една за Елена.

След като огледах мълниите, Лайънъл ме превърза и ме посъветва как да се грижа за кожата си, докато раните от татуировката зараснат. Не запомних повечето от съветите му, но си казах, че по-късно мога пак да го попитам. И без това бях толкова шокирана от цялата церемония.

След това пазителите идваха един по един до мен. Всеки изрази своето възхищение по някакъв начин — с прегръдка, целувка по бузата или с ръкостискане, придружено от любезни думи.

— Добре дошла в нашите редици — поздрави ме Албърта с нежен израз на обветреното й лице, когато ме прегърна здраво.

Дмитрий не промълви нищо, когато пристъпи към мен, но както винаги очите му казваха всичко. По изражението му се четеше гордост, смесена с нежност. Преглътнах сълзите си. Той отпусна нежно ръка върху бузата ми, кимна и се отдалечи.

Когато Стан Алто — инструкторът, с когото най-много се карах още от първия ми ден в Академията — ме прегърна и ми каза: „Сега си една от нас. Винаги съм знаел, че ще си една от най-добрите“, се изплаших, че ще припадна.

А когато дойде редът и на майка ми, не можах да се сдържа и една сълза се търкулна по бузата ми. Тя я избърса и ме погали леко по тила.

— Никога не забравяй — каза ми тя.

Никой не каза „поздравления“ и аз бях доволна. Смъртта не е повод за радост.

Когато всичко свърши, ни поднесоха храна и напитки. Отидох до масата за сервиране и си напълних една чиния с миниатюрни соленки със сирене фета, след което си отрязах един резен от чийзкейка с манго. Преглъщах едва-едва, без да усещам истински вкуса на храната, докато отговарях на въпросите на околните, макар че през половината време не знаех за какво говоря. Приличах на робот, чието име е Роуз, докато вършех това, което се очакваше от мен. Кожата на тила ми още ме пареше от татуирането, а в съзнанието си непрекъснато виждах сините очи на Мейсън и червените на Исая.

Чувствах се виновна, че не се радвам на моя голям ден, но ми олекна, когато групата от пазители най-после се разпръсна. Майка ми се приближи към мен, докато другите се сбогуваха. Като се изключат стандартните за церемонията думи, ние не бяхме говорили много след емоционалния ми срив в самолета. Тя не го спомена повече, но нещо, макар и малко, се бе променило в отношенията ни. Все още не можеше да се каже, че бяхме приятелки… но вече не бяхме и врагове.

— Лорд Шелски скоро си тръгва — рече ми тя, докато стояхме край входа на сградата, недалече от мястото, където й се разкрещях през първия ден, когато се спречкахме. — Аз заминавам с него.

— Зная — кимнах. Заминаването й се подразбираше. Винаги е било така. Пазителите следват поверените им морои. Те бяха на първо място.

За кратко тя остана загледана в мен. Кафявите й очи изглеждаха замислени. За пръв път от много време насам имах чувството, че двете действително се гледаме очи в очи, а не тя да ме гледа отгоре. Време беше, осъзнах аз, особено като се вземе под внимание фактът, че съм с една глава по-висока от нея.

— Добре се справи — изрече тя най-накрая. — Като се имат предвид обстоятелствата.

Това бе половин комплимент, но не заслужавах повече. Сега вече съвсем ясно осъзнавах грешките и пропуските си, които доведоха до събитията в къщата на Исая. Някои от тях бяха по моя вина, някои — не. Искаше ми се за някои неща да бях постъпила по друг начин, но знаех, че тя има право. Накрая бях направила най-доброто, което можех в ужасната ситуация, в която се бях озовала.

— Да убиваш стригои, съвсем не се оказа толкова славно, колкото си мислех — казах й аз.