Ришел Мийд - Ледено ухапване

Тя ми се усмихна тъжно.

— Не. И никога не е било.

Замислих се за всички татуировки на врата й, за всички убийства. Потръпнах.

— О, сетих се нещо. — Нетърпелива да сменя темата, бръкнах в джоба си и измъкнах малкото синьо око, което ми бе подарила. — Ти ми даде това. Не е ли н… назар? — Произнесох думата със заекване.

Тя ме изгледа изненадано.

— Да. Откъде знаеш?

Не ми се искаше да й обяснявам сънищата си с Ейдриън.

— Някой ми го каза. Пази от лоши неща, нали?

За миг лицето й добри тъжно изражение, сетне тя въздъхна и кимна.

— Да. Свързано е с древните суеверия в Близкия изток… Има хора, които вярват, че този, който иска да те нарани, може да те прокълне с „лош поглед“. Назар неутрализира „лошите очи“ и… предпазва тези, които го носят.

Плъзнах пръст по парчето стъкло.

— Близкият изток… това не са ли страни като, хм, Турция?

Устните на майка ми трепнаха.

— Да, страни като Турция. — Поколеба се. — Това беше… подарък. Подарък, който получих много отдавна. — Погледът й доби отнесено изражение, сякаш се бе пренесла в миналото. — Когато бях на твоите години, мъжете ми обръщаха много внимание. Внимание, което в началото изглежда ласкателно, но накрая се оказва, че не е така. Понякога е трудно да се долови разликата между истинското чувство и кога някой просто иска да се възползва от теб. Но когато изпиташ нещо истинско… е, ще го познаеш.

Сега разбрах защо тя бе толкова силно загрижена за моята репутация — застрашила е своята, когато е била млада. Може би е било застрашено и нещо много повече от доброто й име.

Знаех също защо ми беше дала този назар. Баща ми й го е подарил. Не мисля, че искаше да говорим повече за това, затова и не я попитах. Достатъчно ми бе да зная, че може би — но само може би — отношенията им не са били само делови, свързани единствено със смесването на гените.

Сбогувахме се и аз се върнах в клас. Всички знаеха къде съм била сутринта и изгаряха от нетърпение да видят мълниите ми. Не ги упреквам. Ако ролите ни бяха разменени, и аз щях да досаждам по същия начин.

— Хайде, Роуз — помоли ме Шейн Рейс. Излизахме от сутрешната ни тренировка, а той не спираше да посяга към конската ми опашка. Мислено си отбелязах утре да си пусна косата. Още неколцина от съучениците ни вървяха зад нас със същата молба.

— Да, хайде де. Нека да видим какво си получила заради умението си да въртиш сабята!

Очите им блестяха от нетърпение и възбуда. За тях бях героиня, тяхната съученичка, ликвидирала водачите на скитащата банда стригои, която ни тероризираше през коледните празници. Но тогава срещнах погледа на някой, застанал най-отзад в групата, който не изглеждаше нито нетърпелив, нито развълнуван. Еди. Когато погледите ни се срещнаха, той ми се усмихна леко и тъжно. Разбираше ме.

— Съжалявам, приятели — казах им аз, като се обърнах с лице към тях. — Мълниите трябва да останат превързани. Лекарска заповед.

Това бе посрещнато с мърморене, което скоро отстъпи пред въпросите, как точно съм убила стригоите. Обезглавяването е един от най-трудните и най-рядко прилагани начини за убиване на вампири. Никак не е удобно да носиш сабя със себе си. И така, аз се постарах да опиша колкото можех по-подробно какво се бе случило, като се придържах само към фактите, без да възхвалявам убийствата.

Нямах търпение учебният ден да приключи. Лиса ме придружи до общежитието. Двете с нея почти не бяхме говорили от трагедията в Споукан. Трябваше да отговарям на много въпроси, а после дойде ред на погребението на Мейсън. Лиса беше заета с кралските особи, които напускаха кампуса, така че и тя не разполагаше с повече свободно време от мен.

Само близостта й ме караше да се чувствам по-добре. Макар че по всяко време можех да прониквам в главата й, това не беше като физическото общуване с някой, който държи на теб.

Когато приближихме до стаята ми, видях букет от фрезии, оставен на пода до вратата. Въздъхнах и взех букета с уханните цветя, без дори да прочета картичката към тях.

— От кого са? — попита Лиса, докато отключвах вратата.

— От Ейдриън — казах й. Влязохме вътре и аз отидох до бюрото, върху което имаше още букети, за да оставя и този при тях. — Ще се радвам, когато си тръгне от кампуса. Не мисля, че ще мога още дълго да издържа на всичко това.

Тя се обърна към мен и ме изгледа изненадано.

— О! Хм, ти явно не знаеш.

През нашата връзка почувствах прилив на съжаление, което ми подсказа, че това, което ще чуя, никак няма да ми хареса.