Ришел Мийд - Ледено ухапване

Някой се настани до мен и загърна раменете ми с одеялото. Едва тогава усетих колко неудържимо треперех. Придърпах още по-плътно краищата на одеялото.

— Студено ми е — оплаках се. — Защо ми е толкова студено?

— Защото си в шок — отвърна ми Мия.

Извърнах се, погледнах към нея, към русите й къдрици и големите й сини очи. Лицето й отприщи спомените ми. Всичко ме заля отново. Затворих очи и силно ги стиснах.

— О, Господи — въздъхнах. Отворих очите си и отново фокусирах погледа си върху нея. — Ти ме спаси — спаси ме, като счупи аквариума с рибите. Но не биваше да го правиш. Не биваше да се връщаш.

Тя сви рамене.

— А ти не биваше да отиваш за сабята. Спечели точка.

— Благодаря ти — казах й. — Това, което направи… никога не бих се сетила. Беше блестящо.

— Не съм сигурна — рече замислено тя и се усмихна тъжно. — Водата не е кой знае какво оръжие, помниш ли какво ми каза?

Едва не се задавих от смях, макар че някогашните ми думи не ми се струваха забавни. Вече не.

— Водата е страхотно оръжие — изрекох накрая. — Като се върнем, ще трябва да тренираме как да я използваме.

Лицето й грейна. Очите й заблестяха.

— Много бих искала. Повече от всичко друго.

— Съжалявам… съжалявам за майка ти.

Мия само кимна.

— Ти имаш късмет, че майка ти е жива. Дори не подозираш колко си щастлива.

Обърнах се и отново се втренчих в седалката. Последвалите думи, отронили се от устата ми, изненадаха и мен:

— Иска ми се сега тя да е тук.

— Тук е — рече Мия с изненада в гласа. — Беше с групата, която провери къщата. Не я ли видя?

Поклатих глава.

Останахме смълчани. По едно време Мия стана и отиде някъде. След минута някой друг седна до мен. Не ми бе необходимо да погледна, за да разбера кой е. Просто знаех.

— Роуз — заговори майка ми. За пръв път в живота си звучеше неуверено. Може би дори изплашено. — Мия ми каза, че си искала да ме видиш. — Не й отговорих. Нито погледнах към нея. — От какво… от какво имаш нужда?

Не знаех какво ми е нужно. Не знаех какво да правя. Паренето в очите ми стана непоносимо и преди да се усетя, се разплаках. Силни, болезнени хлипове разтърсиха тялото ми. Сълзите, които толкова дълго бях сдържала, се стичаха по лицето ми. Страхът и мъката, които отказвах да почувствам, най-сетне изригнаха в мен, изгаряйки гърдите ми. Едва си поемах дъх.

Майка ми ме прегърна, а аз зарових лице в гърдите й, разтърсвана от неудържими ридания.

— Зная — тихо промълви тя и ме прегърна още по-плътно. — Разбирам.

Времето се затопли точно в деня на церемонията по награждаването ми със знака мълния. Всъщност беше толкова топло, че снегът в кампуса започна да се топи и се стичаше на тънки сребристи потоци покрай каменните сгради на Академията. Оставаше още много до края на зимата, затова знаех, че до броени дни всичко отново ще замръзне. Но сега имах чувството, че целият свят плаче.

От инцидента в Споукан се отървах само с незначителни охлузвания и рани. Най-сериозно беше изгарянето ми от топенето на пластмасовите белезници. Но още не можех да преживея смъртта, която бях причинила, както и смъртта, на която бях станала свидетел. Сега не исках нищо, освен да се свия на топка в някое скрито кътче и да не говоря с никого, освен може би с Лиса. Но на четвъртия ден от завръщането ми в Академията майка ми дойде при мен и ми каза, че е време да получа знаците си.

Нужни ми бяха няколко мига, за да проумея за какво ми говори. После ми просветна, че съм заслужила две татуировки, две мълнии за двамата стригой, които бях обезглавила. Първите ми мълнии. Това направо ме зашемети. През целия си живот, докато си мислех за бъдещата си кариера като пазител, си бях мечтала за тези мълнии. Възприемах ги като почетни знаци. Но сега? Само щяха да ми напомнят за нещо, което исках да забравя.

Церемонията се проведе в сградата на пазителите, в голямата зала, която те използваха за срещи и банкети. Но тя по нищо не приличаше на огромната банкетна зала в курорта. Всичко тук бе делово и практично, както самите пазители. Килимът беше синкаво сивкав, въобще не беше дебел, а изтъкан много стегнато. По голите стени се виждаха черно-бели фотографии в рамки на академията „Св. Владимир“, показващи разрастването на нашето училище през годините. Никакви други декорации, никаква пищност, никакви фанфари. Ала въпреки това тържествеността и величието на момента се усещаха. Присъстваха всички пазители от кампуса, с изключение на новаците. Те обикаляха из чакалнята на сградата, събираха се на групи, но не разговаряха. Когато церемонията започна, пазителите се подредиха мълчаливо според ранга си и впериха погледи в мен.