Ришел Мийд - Ледено ухапване

— Не — изграчих. — Не мога да го оставя. Може да дойдат други стригои…

Очите ми горяха. Отчаяно ми се искаше да заплача. Но сигурно нямаше да мога. Жаждата за кръв още бушуваше във вените ми. Единствените емоции, на които бях способна сега, бяха насилието и яростта.

— Роуз, ще се върнем за него. Но ако има и други стригои, трябва да се махнем по-скоро оттук.

— Не — повторих, без да я поглеждам. — Няма да го оставя. Няма да го оставя сам. — И със свободната си ръка погалих косата на Мейсън.

— Роуз…

Вдигнах рязко глава.

— Махай се! — креснах й. — Махни се и ни остави сами.

Мия пристъпи няколко крачки напред, но аз вдигнах сабята. Тя замръзна на място.

— Махай се — заповядах отново. — Върви да намериш другите.

Мия бавно заотстъпва към вратата. Но преди да изтича навън, ми хвърли един последен, отчаян поглед.

Настъпи тишина и аз малко охлабих хватката си върху дръжката на сабята, без обаче да я пускам. Тялото ми се люшна напред и отпуснах глава върху гърдите на Мейсън. Нехаех за всичко: за света около мен, за времето. Може би бяха изтекли секунди. Може би бяха изтекли часове. Не знаех. Нищо не знаех. Освен това, че не биваше да оставям Мейсън сам. Бях изпаднала в някакво непознато състояние, в което само ужасът и мъката имаха значение. Не можех да повярвам, че Мейсън е мъртъв. Не можех да повярвам, че преди малко бях убила. Докато отказвах да го призная, можех да се преструвам, че не се е случило.

Накрая отекнаха нечии стъпки, разнесоха се някакви гласове. Вдигнах глава. Хора заприиждаха през вратата, много хора. Всъщност никого не разпознах. Но и не ми беше нужно. Те бяха заплаха, заплаха, от която трябваше да опазя Мейсън. Двама от тях ме приближиха, но аз скочих, вдигнах сабята и я задържах над тялото му, за да го предпазя.

— Назад! — предупредих ги. — Стойте далече от него.

Те обаче продължиха да пристъпват напред.

— Назад! — креснах повторно. И те спряха. С изключение на един.

— Роуз — прозвуча тих глас. — Пусни сабята.

Ръцете ми се разтрепериха. Преглътнах.

— Махай се от нас.

— Роуз.

Гласът отново заговори. Глас, който душата ми би разпознала навсякъде. Най-сетне се върнах неохотно в действителността, оставих подробностите да проникнат в съзнанието ми. Позволих и на очите си да се фокусират върху чертите на мъжа, застанал там. Тъмнокафявите очи на Дмитрий, нежни и твърди едновременно, които се взираха надолу към мен.

— Всичко е наред — промълви той. — Всичко ще бъде наред. Можеш да пуснеш сабята.

Ръцете ми се разтрепериха още по-силно, докато се мъчех да стисна още по-здраво дръжката.

— Не мога. — Думите се отрониха с болка. — Не мога да го оставя сам. Трябва да го защитя.

— Ти го защити — каза ми Дмитрий.

Сабята се изплъзна от ръцете ми и падна с шумен трясък на дървения под. Последвах я, рухнах на колене. Исках да заплача, но сълзите ми сякаш бяха пресъхнали.

Ръцете на Дмитрий ме обгърнаха, докато ми помагаше да се надигна. Около нас се разнесоха нечии гласове и един по един започнах да различавам хората, които познавах и на които вярвах. Той понечи да ме поведе към вратата, но аз отказвах да помръдна. Не можех. Ръцете ми се вкопчиха в ризата му, мачкайки плата. Без да отпуска ръката си, обгърнала кръста ми, с другата си той леко отметна косата, паднала върху лицето ми. Аз отпуснах глава на гърдите му, а той продължи да гали косата ми и да ми шепне нещо на руски. Не разбирах нито дума, ала нежният тон ми подейства като балсам.

Из цялата къща плъзнаха пазители, за да я проверяват сантиметър по сантиметър. Двама от тях се приближиха към нас и коленичиха край труповете, които сега не смеех да погледна.

— Тя ги е съсякла? И двамата?

— Тази сабя не е точена от години!

В гърлото ми заклокочи див смях. Дмитрий стисна успокояващо рамото ми.

— Изведи я от тук, Беликов — чух да казва някаква жена зад него, чийто глас ми се стори познат.

Дмитрий стисна отново рамото ми.

— Хайде, Роза. Време е да си вървим.

Този път тръгнах с него. Той ме изведе от къщата, като ме придържаше старателно при всяка мъчителна стъпка. Мозъкът ми все още отказваше да приеме случилото се. Не можех да направя нищо друго, освен да следвам заповедите на тези около мен.

Накрая се озовах на борда на един от самолетите на Академията. Около нас оглушително ревяха двигателите, докато самолетът се издигаше в небето. Дмитрий измърмори нещо, че скоро ще се върне, и ме остави сама на седалката. Взирах се пред себе си, докато умът ми машинално регистрираше детайлите по гърба на предната седалка.