Ришел Мийд: Целуната от сянката

— Роуз…

— Дашков? — възкликнах, но се опитах да не говоря много високо, за да не ме чуе Албърта. — За Виктор Дашков ли става дума?

Той не си направи труда да го отрече.

— Да. За Виктор Дашков.

— И вие говорехте за… Искаш да кажеш… — Бях толкова шашната и потресена, че не можех да събера мислите си. Това беше невероятно. — Но аз си мислех, че той вече е зад решетките! Да не би да ми казваш, че още дори не е имало процес?

Да. Това определено не беше за вярване. Виктор Дашков. Този, който похити Лиса и я измъчва душевно и физически, за да контролира силите й. Всеки морой владее магията с един от четирите основни елемента: земя, въздух, вода или огън. Но Лиса владееше почти неизвестния пети елемент — духа. Благодарение на него можеше да лекува почти всичко — включително и да възкресява мъртъвци. Това бе причината да съм психически свързана с нея. Бях „целуната от сянката“, както някои го наричаха. Тя ме бе върнала към живота след автомобилната катастрофа, при която загинаха родителите й и брат й. Това ни свърза със специална телепатична връзка, чрез която можех да долавям чувствата й, да чета мислите й, да съпреживявам всичко, което й се случваше.

Още преди някоя от нас двете да го осъзнае, Виктор Дашков отдавна беше наясно, че Лиса умее да лекува всякакви болести и реши да я държи под ключ, за да я използва като свой личен извор на здраве и младост. Освен това нямаше да се поколебае да убие всеки, който му се изпречи на пътя — в случая с Дмитрий и мен прибягна до по-творчески метод, за да ни попречи да го проследим. Макар да бях само на седемнайсет години, вече бях успяла да си създам доста врагове, но не се съмнявах, че никого не мразех толкова силно, колкото Виктор Дашков — или поне сред живите.

На лицето на Дмитрий се появи изражение, което добре познавах. Беше онова, което добиваше, когато очакваше, че ще се нахвърля срещу някого.

— Той е в затвора, но още не е имало съдебен процес. Съдебните процедури понякога отнемат много време.

— Но сега ще има процес? И ти ще отидеш? — заговорих през стиснати зъби, като се опитвах да остана спокойна. Подозирах, че от лицето ми не бе изчезнало изражението „ей сега ще цапардосам някого“.

— Следващата седмица. Имат нужда от мен и от още няколко пазители, за да свидетелстваме за това, което се случи с теб и Лиса през онази нощ. — Изразът на лицето му се промени при споменаването на това, което се бе случило преди четири месеца. Отново познах това изражение — свирецо, но в същото време закрилническо, което се появяваше, когато хората, които обичаше и ценеше, бяха в опасност.

— Може да ме наречеш луда, задето те питам, но Лиса и аз ще дойдем ли с теб? — Вече се бях досетила какъв ще е отговорът и той никак не ми харесваше.

— Не.

— Не?

— Не.

Сложих ръце на кръста си.

— Виж какво, не ти ли се струва съвсем логично, че след като отиваш там, за да говориш за това, което се е случило на нас, ние също трябва да сме там?

Дмитрий, който сега отново се бе превърнал в строг инструктор, поклати глава.

— Кралицата и някои от останалите пазители са преценили, че ще е по-добре вие да не присъствате. Ние, останалите, можем да предоставим достатъчно доказателства, а освен това независимо дали е престъпник, или не, Виктор Дашков все пак си остава представител на една от най-влиятелните кралски фамилии. Запознатите със случая не желаят да се вдига много шум.

— И какво излиза? Ти се опасяваш, че ако ни вземеш със себе си, ще се раздрънкаме? — възкликнах обидено. — Хайде, стига, другарю. Наистина ли вярваш, че двете с Лиса сме способни на това? Единственото, което искаме, е да видим Виктор зад решетките. Завинаги. А може би и за по-дълго. Защото ако има някаква вероятност той да се измъкне безнаказано, трябва да ни пуснеш да отидем на процеса.

След като Виктор Дашков бе заловен, го тикнаха в затвора и аз си мислех, че с това всичко е приключило. Въобразявах си, че ще го държат там, докато не издъхне в килията. Никога досега не ми бе хрумвало — а би трябвало, — че първо трябва да бъде осъден. Засега престъпленията му изглеждаха очевидни. Но макар че правителството на мороите беше тайно и различно от човешкото, в много отношения действаше по същия начин.

— Не съм аз този, който взима решенията — припомни ми Дмитрий.

— Но имаш влияние. Можеш да се застъпиш за нас, особено ако… — Гневът ми се поразсея, за да отстъпи пред внезапно появил се страх — силен и вцепеняващ. Едва успях да изговоря следващите думи: — Особено ако има шанс той да се отърве ненаказан. Това ли ще се случи? Действително ли съществува вероятност кралицата да го освободи?