Ришел Мийд - Целуната от сянката

Докато дежурният беше с гръб към мен, аз се промъкнах покрай него към двойните врати, през които се излизаше навън. Мислено се помолих вратите да не изскърцат и открехнах внимателно едната, но само колкото да се промуша. Като се озовах отвън, пуснах вратата обратно все така предпазливо. Не се вдигна никакъв шум. Най-много дежурният да е усетил полъха на течението. Измъкнах се навън, сред дневната светлина, чувствайки се като нинджа.

Студеният вятър ме блъсна в лицето, но тъкмо от това се нуждаех. Оголените клони на дърветата се поклащаха от силния вятър, протягащи се като нокти към каменните стени на нашето спално помещение. Слънцето надничаше иззад оловносивите облаци, което още веднъж ми напомни, че сега бе редно да съм в леглото и да спя. Но останах там, примижала срещу светлината, само се загърнах по-плътно в пеньоара, преди да продължа покрай сградата, към мястото между нея и гимнастическия салон, където не духаше толкова силно. От кишавия сняг по пътеката чехлите ми се намокриха, но не ми пукаше.

Да, навън беше типичен неприятен зимен ден в Монтана, но това си беше съвсем нормално. Свежият въздух ми помогна да се събудя и да прогоня от мислите си виртуалната любовна сцена. А и ме задържаше в собствената ми глава. По-добре да се фокусирам върху студа, атакуващ тялото ми, отколкото да си припомням онова, което изпитах в прегръдките на Кристиан. Стоях там, загледана в дърветата, без всъщност да ги виждам. Бях изненадана от силния гняв, който бях изпитала към Лиса и Кристиан. По дяволите, сигурно е много хубаво, помислих си горчиво, да можеш да правиш всичко, което ти се иска. Лиса често бе споделяла с мен, че копнее да може да прониква в съзнанието ми и да споделя моите преживявания така, както аз усещам нейните. Но честно казано тя нямаше представа колко щастлива беше, че не може. Нямаше представа какво е нечии чужди мисли да проникват в теб, преживяванията на друга личност да се смесват с твоите. И, естествено, не подозираше какво означава да изживяваш нечий съвършен любовен живот, когато твоят изобщо го няма. Нито разбираше какво е да се чувстваш изпълнена с любов, толкова силна, че чак гърдите те болят — любов, която можеш само да изпитваш, но не и да показваш. Да се държи любовта погребана е все едно като да сдържаш гнева си. Поне този горчив житейски урок вече бях научила. Да те изяжда нещо отвътре, докато ти се иска да крещиш или да сриташ нещо.

Не, Лиса не разбираше нищо от това. И не бе длъжна. Можеше да се отдава на романтичните си преживявания, без да знае какво ми причинява.

Тогава забелязах, че отново дишам тежко, но този път от обзелата ме ярост. Раздразнението, което бях изпитала заради среднощния секс на Лиса и Кристиан, вече бе отминало. Сега то бе заменено от гняв и ревност — все чувства, породени от това, което не бих могла да имам, а тя го получаваше толкова лесно. Положих всички усилия, за да преглътна и задуша тези емоции; не исках да изпитвам нещо подобно към най-добрата си приятелка.

— Насън ли ходиш? — разнесе се глас зад мен.

Завъртях се сепнато. Дмитрий бе застанал наблизо и ме наблюдаваше, едновременно развеселено и любопитно. Кой можеше да очаква, че докато се гневях на скапания си любовен живот, източникът на тези проблеми ще изникне пред очите ми. Не го бях чула да приближава. Дотук с уменията ми на нинджа. И защо не се бях сресала, преди да хукна навън? Прокарах припряно ръка през дългата си коса, макар да знаех, че вече е малко късно да се тревожа за външния си вид. Сигурно в главата приличах на разплетена кошница.

— Проверявах охраната на спалното помещение — казах му аз. — Хич не я бива.

По устните му пробяга едва забележима усмивка. Студът вече бе започнал да ме сковава и неволно се загледах с копнеж в дългото му кожено палто, което сигурно добре топлеше. Нямах нищо против да се загърна с него.

— Сигурно си замръзнала — заговори той, сякаш прочел мислите ми. — Искаш ли да ти дам палтото?

Поклатих глава. За нищо на света нямаше да си призная, че вече не чувствах краката си.

— Добре съм. А ти какво правиш тук? И ти ли проверяваш охраната?

— Аз съм охраната. Сега е моята смяна. — Пазителите от Академията винаги патрулираха на смени, докато всички останали спяха. Стригоите, неживите вампири, които дебнеха живите морои като Лиса, не излизаха на слънчева светлина, но учениците често нарушаваха реда — да речем, измъкваха се тайно от спалните помещения — така че проблеми не липсваха нито денем, нито нощем.