Ришел Мийд: Целуната от сянката

Стигнах до стаята си и затръшнах яростно вратата зад гърба си. Ръцете ми трепереха. Отпуснах се върху леглото и възпроизведох мислено току-що случилото се.

Какво беше това, по дяволите? Не можеше да е истина. Нямаше начин. Невъзможно. Мейсън беше мъртъв, а всички знаеха, че мъртвите не се завръщат. Е, аз се бях върнала… но онова беше съвсем различна ситуация.

Ясно си представях видяното преди малко. Да, това беше. Това трябваше да е. Бях преуморена и все още замаяна и объркана от интимните преживявания на Лиса и Кристиан, да не говорим за последните новини по случая с Виктор Дашков. Вероятно студът беше вцепенил част от мозъка ми. М-да, колкото повече мислех за това, толкова по-силно се убеждавах, че могат да се измислят стотици обяснения за това, което току-що се беше случило.

Ала независимо колко често си го повтарях, така и не успях да заспя. Останах да лежа в леглото, придърпала завивките към брадичката си, докато се мъчех да прогоня от съзнанието си онзи натрапчив образ. Не успях. Продължавах да виждам онези негови тъжни очи, които сякаш ме питаха: „Роуз, защо позволи това да се случи с мен?“

Стисках очите си плътно затворени, опитвайки се да не мисля за него. След погребението на Мейсън упорито се стараех да преодолея кризата и да действам като силна личност. Ала истината бе съвсем друга: след смъртта му просто не бях на себе си. Ден след ден се измъчвах от въпросите, започващи с „Какво би станало, ако…?“ Какво би станало, ако бях по-бърза и по-силна по време на битката със стригоите? Какво би станало, ако преди всичко не бях казала на Мейсън къде се укриват проклетите стригои? Или ако просто бях отвърнала на любовта му? Всяко едно от тези неща биха могли да го запазят жив, ала никое от тях не се случи. И вината бе изцяло моя.

„Привидяло ми се е“, шепнех на глас в мрака на стаята. Така ми се е сторило. Мейсън вече бе обсебил сънищата ми. Но не бе нужно да ми се привижда и когато съм в будно състояние. „Онова там просто не беше той.“

Не можеше да е бил той, защото единственият начин да е бил… Е, това беше нещо, за което не желаех да мисля. Защото макар да вярвах във вампири, магии и психически сили, със сигурност не вярвах в призраци.

Очевидно не вярвах много и в съня, защото през онази нощ не спах много. Въртях се и се обръщах в леглото, неспособна да намеря покой за трескаво мислещия ми мозък. Накрая все пак се унесох в дрямка, но когато алармата се включи, имах чувството, че съм спала не повече от пет минути.

При хората дневната светлина прогонваше страховете и кошмарите на нощта. За мен обаче нямаше такава спасителна дневна светлина, събудих се сред сгъстяващ се мрак. Но да си край реални и живи хора имаше почти същия ефект. Затова се запътих първо към столовата за закуска, а оттам към залата за сутрешната тренировка. По пътя установих, че това, което бях видяла снощи — или си мислех, че съм видяла, — все повече избледнява и заглъхва в паметта ми.

Мисълта за странната среща бе изместена и от нещо друго: от вълнението. Да, така беше. Защото днес беше великият ден. Началото на практиката преди дипломирането.

През следващите шест седмици нямаше да имам учебни занятия. През цялото време щях да съм неотлъчно до Лиса и най-многото, което трябваше да върша, бе да попълвам отчет за деня, всичко на всичко половин страница. Лесна работа. И, да, разбира се, трябваше да изпълнявам задълженията си като неин пазител, но това въобще не ме притесняваше. За мен беше като втора природа. Двете с нея живяхме сред хората почти две години и през цялото време аз я пазех. Преди това, още докато бях в първи курс, се запознах с различните видове изпитания, на които пазителите подлагаха дипломантите през практиката в края на образователния курс. Разиграваха им страхотно коварни номера. Новакът винаги трябваше да е нащрек, нито за миг да не се разсейва, за да бъде готов да се отбранява, а ако се наложи и да напада. Но нищо от това не ме плашеше. Двете с Лиса бяхме извън Академията през първата и после през втората ни година, затова изостанах от съвипускниците си. Но благодарение на извънредните упражнения с Дмитрий наваксах бързо и сега бях една от най-добрите в моя клас.

— Здравей, Роуз.

Еди Кастъл ме настигна, докато влизах в гимнастическия салон, където щяха да ни разпределят за практиката. Сърцето ми замря за миг, като погледнах към Еди. Сякаш отново се озовах на моравата с Мейсън и се взирах в изпитото му, тъжно лице.

Еди — заедно с приятеля на Лиса, Кристиан, и Мия, едно момиче от мороите — беше в нашата група, когато ни заловиха стригоите. Разбира се, Еди не умря, но беше на косъм от смъртта. Стригоите, които ни плениха, го използваха като източник за захранване и през цялото време на пленничеството ни пиеха кръвта му, за да дразнят мороите и да плашат нас, дампирите. И се получи. Лично аз бях ужасена. Бедният Еди през повечето време беше в безсъзнание заради загубата на кръв и ендорфините от вампирските ухапвания. Той беше най-добрият приятел на Мейсън и почти също толкова забавен и безгрижен.