Ришел Мийд - Целуната от сянката

— Е, явно си вършиш работата добре — казах. — Радвам се, че помогнах да изпробваш страхотните си умения. А сега трябва да се прибирам.

— Роуз… — Ръката на Дмитрий улови моята и гореща вълна ме обля въпреки вятъра, студа и кишата. Но той я пусна рязко, сякаш се бе опарил. — Какво всъщност правиш тук?

Използваше интонацията „престани да ме правиш на глупак“, затова се постарах да му отговоря колкото се може по-честно:

— Сънувах лош сън. Имах нужда от малко свеж въздух.

— И затова просто си се втурнала навън. Без да ти мине през ума, че нарушаваш правилата — и дори не си облякла палто.

— Да — признах. — Това доста добре описва ситуацията.

— Роуз, Роуз. — Този път тонът му бе раздразнен. — Никога няма да се промениш. Винаги първо действаш, после мислиш.

— Не е вярно — възразих. — Променила съм се. И то много.

Оживлението по лицето му внезапно помръкна и отстъпи на загрижената му физиономия. Няколко мига просто ме гледа изучаващо. Понякога имах чувството, че очите му проникват направо в душата ми.

— Имаш право. Променила си се.

Не изглеждаше много щастлив от това признание. Вероятно си мислеше за това, което се случи преди три седмици, когато аз и няколко мои приятели бяхме заловени от стригоите. Само благодарение на страхотен късмет успяхме да избягаме — но не всички. Загина Мейсън, много добър приятел, който беше луд по мен. Част от мен никога нямаше да си прости, въпреки че ликвидирах убийците му.

Това ме накара да гледам по-мрачно на живота. Е, това накара всички в Академията „Св. Владимир“ да гледат по-мрачно на живота. Другите започнаха да забелязват промяната в мен. Но не исках Дмитрий да се безпокои, затова отвърнах игриво на заключението му:

— Е, не се тревожи чак толкова. Рожденият ми ден е скоро. Щом навърша осемнайсет, ще съм пълнолетна, нали? Сигурна съм, че на сутринта ще се събудя съвсем зряла и разумна личност.

Както и очаквах, смръщеното му лице леко се поотпусна, дори си позволи бегла усмивка.

— Да, сигурен съм в това. Кога е? След около месец?

— След трийсет и един дни — осведомих го с превзет тон.

— Не че ги броиш, де.

Свих рамене, а той се засмя.

— Предполагам, че вече си съставила и списък на подаръците за рождения ден. От десет страници? Със ситни букви? И подреден по приоритети? — Усмивката още не слизаше от лицето му. Тя беше от онези искрени, открити и весели усмивки, толкова редки за него.

Понечих да изтърся някоя шега, но образите на Лиса и Кристиан отново се мярнаха в главата ми. Онова тъжно чувство на празнота се завърна. Всичко, което можех да си пожелая — нови дрехи, айпод, каквото и да е — внезапно започна да ми се струва незначително. Какво значение имаше всичко материално в сравнение с единственото, което исках най-много? Господи, наистина съм се променила.

— Не — промълвих тихо. — Няма списък.

Той наклони глава, за да ме вижда по-добре, и издуха един кичур, паднал върху лицето му. Косата му беше кестенява, почти като моята, но не толкова тъмна. Моята на моменти изглеждаше съвсем като черна. Отметна още няколко непокорни кичура, но още в следващия миг те паднаха отново върху лицето му.

— Не мога да повярвам, че не искаш нищо. Явно се очертава скучен рожден ден.

Свобода, помислих си. Това бе единственият подарък, за който копнеех. Свободата да избирам всичко сама. Свободата да обичам този, когото искам.

— Няма значение — промърморих вместо това.

— Какво би… — Той се спря. Разбра. Винаги разбираше. Отчасти на това се дължеше толкова силната ни връзка, напук на седемгодишната разлика в годините. Влюбихме се един в друг миналата есен, докато той беше мой инструктор по бойни изкуства. И когато нещата между нас се разгорещиха, открихме, че трябва да се тревожим и за други неща, а не само за разликата в годините. И двамата щяхме да бъдем пазители на Лиса след дипломирането й и не можехме да позволим чувствата ни един към друг да ни разсейват, тъй като тя трябваше да бъде нашият приоритет.

Разбира се, беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни, защото не мислех, че чувствата помежду ни някога ще угаснат. И двамата имахме моменти на слабост, когато си открадвахме по някоя и друга целувка или си казвахме неща, които не биваше. След като се спасих от стригоите, Дмитрий ми каза, че ме обича, и ми призна, че заради това никога няма да бъде с някоя друга. При все това беше съвсем ясно, че не бихме могли да бъдем заедно, затова и двамата отново се върнахме към досегашните си роли да се държим на дистанция и да се преструваме, че отношенията ни са строго професионални.