Ришел Мийд: Огнено сърце

Открихме Кларънс в дневната, седнал удобно в голямо и дълбоко кожено кресло. Държеше лупа в ръка и четеше някаква стара книга. Когато влязохме, вдигна сепнато глава.

– Дошли сте в четвъртък! Каква приятна изненада.

– Петък е, господин Донахю – осведоми го мило Джил и се наведе да го целуне по бузата.

Той я погледна с обич.

– Така ли? Не беше ли тук вчера? Е, няма значение. Сигурен съм, че Дороти ще ви се зарадва.

Дороти, неговата икономка на средна възраст, наистина изглеждаше много доволна. Тя бе ударила джакпота, когато двамата с Джил пристигнахме в Палм Спрингс. Старите морои пият много по-малко кръв от младите и при все че Кларънс все още понякога я даряваше с опиянението на ендорфините, редовните ни посещения с Джил бяха за нея източник на постоянна наслада.

Джил забърза към Дороти.

– Да вървим ли?

Възрастната жена кимна нетърпеливо и двете напуснаха стаята, за да се уединят. Върху лицето на Зоуи се изписа отвращение, но не каза нищо. Като видях изражението ѝ и как седна по-далеч от останалите, както някога правеше Сидни, едва сподавих усмивката си.

Анджелина напрано подскачаше върху дивана.

– Какво има за вечеря? – Тя имаше особен южняшки акцент, тъй като бе отраснала в затънтена планинска комуна, състояща се от морои, дампири и човешки същества – единствените, за които знаех, че живеят в смесени бракове. Всички останали от съответните им раси се отнасяха към подобни бракове с ужас, примесен с неволно възхищение. Колкото и да бе привлекателна тази откритост в отношенията им, дори и в най-безумните ми фантазии не ми бе хрумвало да отида да живея сред тях заедно със Сидни. Мразех лагерите.

Никой не ѝ отговори. Анджелина огледа всички присъстващи.

– Е? Защо тук гама нищо за ядене?

Дампирите не пият кръв и се хранят с обикновена храна, като хората. Мороите също се нуждаят от подобна храна, макар и в много по-малки количества. Изискваше се доста енергия, за да се поддържа активния метаболизъм на дампирите.

Тези редовни сбирки се бяха превърнали в нещо като семейни вечери, на които се консумираше не само кръв, но и обичайна храна. Беше много приятно да се преструваме, че водим нормален живот.

– Тук винаги е имало храна – изтъкна тя недоволно, в случай че някой не е забелязал. – Хареса ми индийската храна, която ядохме онзи ден. Масала или нещо подобно. Но не съм сигурна дали си струва да ходим в заведението, докато не започнат да я наричат с американски имена. Така не е много любезно.

– Обикновено Сидни се грижи за храната – поясни Еди, без да обръща внимание на познатата и забавна склонност на Анджелина да се отплесва.

– Не обикновено – поправих го аз, – а винаги.

Погледът на Анджелина се насочи към Зоуи.

– Защо не купи нещо за ядене?

– Защото това не е моя работа! – вирна глава Зоуи. – Ние сме тук, за да поддържаме прикритието на Джил и да сме сигурни, че тя ще остане незабелязана. Но работата ми не включва задължението да ви храня, приятелчета.

– В какъв смисъл? – попитах. Знаех прекрасно, че въпросът ми е гаднярски, но не можах да се сдържа. Нужно ѝ бе малко време, за да схване двойния смисъл. Отначало пребледня; после лицето ѝ пламна негодуващо.

– Нито в единия, нито в другия! Аз не съм ви слугиня. Нито пък Сидни. Не разбирам защо тя винаги се грижи за вас. Би трябвало да се занимава само с нещата, които са нужни за оцеляването ви. Поръчването на пица не е едно от тях.

Престорих се, че се прозявам, и се отпуснах на облегалката на дивана.

– Може би тя смята, че ако сме добре нахранени, вие двете няма да ни се струвате толкова апетитни.

Зоуи беше твърде ужасена, за да отговори, а Еди ми метна изпепеляващ поглед.

– Достатъчно. Не е толкова трудно да се поръча пица. Аз ще го направя.

Джил се върна точно когато той затваряше телефона, а върху лицето ѝ играеше развеселена усмивка. Очевидно вече знаеше за размяната на реплики. Телепатичната връзка не беше постоянна, но явно днес беше силна. След като проблемът с храната се реши, помежду ни изненадващо се възцари приятелско разбирателство – е, като се изключи Зоуи, която само ни наблюдаваше и чакаше. Отношенията между Анджелина и Еди бяха неочаквано сърдечни и дружелюбни, въпреки неотдавнашната любовна история помежду им, завършила катастрофално. Анджелина бе продължила напред и сега се преструваше на увлечена по Нийл. Дори и Еди да бе наранен, не го показваше, но това бе съвсем типично за него. Според Сидни той тайно бе влюбен в Джил, още нещо, което идеално прикриваше.