Ришел Мийд: Огнено сърце

– Не си длъжна да идваш, ако те е страх – казах аз. Едва ли можех да изрека нещо, което повече да я мотивира. Тя копнееше да стане супер алхимик, най-вече за да впечатли баща си, който, съдейки по многото истории, които бях чувал за него, беше голям задник.

Зоуи пое дълбоко дъх и се овладя. Без да промълви нито дума, се качи в колата до Джил и затръшна вратата, като максимално се свря в нея.

– Сидни трябваше да остави сува – измърмори тя след малко.

– Между другото, къде е Сейдж? Ъ, искам да кажа старшата Сейдж – уточних, когато потеглихме от улицата пред училището. – Не че не ми харесва да ви развеждам с колата, приятелчета. Трябва да ми купиш малка черна фуражка, сладкишче. – Смушках Джил, която на свой ред ме ръгна. – Можеш да сътвориш нещо подобно в кръжока по шев и кройка.

– Тя изпълнява поръчка за някакъв проект на госпожа Теруилиджър – отвърна Зоуи с неодобрителна нотка в гласа. – Постоянно върши нещо за нея. Не разбирам защо проучванията но история отнемат толкова много време.

Зоуи не подозираше, че проектът, в който бе ангажирана Сидни, е посвещаването ѝ във вещерското сборище на учителката ѝ. Човешката магия все още беше странна и мистериозна за мен – и абсолютна анатема за алхимиците – но Сидни очевидно притежаваше вродена магическа дарба. Нищо чудно, след като всичко ѝ се отдаваше с такава лекота. Тя бе преодоляла страховете си от магията, също както и страховете си от мен, и напоследък с настървение изучаваше магии под ръководството на откачената си, но симпатична наставница Джаки Теруилиджър. Би било слабо да се каже, че подобни занимания няма да допаднат на алхимиците. Всъщност би могло да се спори кое ще ги вбеси повече: изучаването на магиите или любовното ѝ увлечение по един вампир. Щеше да е комично, ако не се тревожех, че коравосърдечните фанатици сред алхимиците могат да сторят нещо ужасно на Сидни, ако някога я заловят. Ето защо присъствието на Зоуи, която се бе залепила почти неотлъчно за нея, правеше напоследък всичко толкова опасно.

– Защото Сидни е такава – обади се Еди от задната седалка. В огледалото за обратно виждане зърнах усмивката му, макар че погледът му постоянно бе остър и напрегнат, докато оглеждаше всичко наоколо за дебнещи опасности. Двамата с Нийл бяха обучени за пазители – дампирска организация на най-смелите и опитни бодигардове, защитаващи мороите. – На нея ѝ се струва недостатъчно да се посвети дори сто процента на една задача.

Зоуи поклати недоволно глава. Изглежда, не оцени шегата, за разлика от нас, останалите.

– Това е само един тъп предмет. Трябва просто да вземе изпита.

Не, помислих си. Тя изпитва необходимост да учи. Сидни учеше усърдно не само заради мисията си. Правеше го, защото ѝ доставяше удоволствие. За нея нямаше да има по-голяма радост от тази да се потопи в мъчителната и досадна атмосфера в колежа, където можеше да научи всичко, което искаше.

Но вместо това тя следваше семейната традиция, готова винаги да се отзове на поредната задача, възложена от алхимиците. Имаше диплома за завършено средно образование, но се отнасяше към повторното си обучение също така сериозно, както и към първото, жадна да научи колкото се може повече.

Някой ден, когато всичко това свърши и Джил ще бъде в безопасност, ще избягаме от всичко. Не знаех къде, не знаех как, но Сидни щеше да се погрижи за подробностите. Щеше да избяга от гнета на алхимиците и да стане доктор по история Сидни Сейдж, докато аз. Е, аз все ще върша нещо.

Усетих една малка ръка да докосва моята и за миг се извърнах. Видях Джил да ме гледа съчувствено със сияещите си нефритени очи. Знаеше за какво си мисля, знаеше за фантазиите, на които често се отдавах. Усмихнах ѝ се вяло.

Прекосихме града, сетне се отправихме към предградията на Палм Спрингс, където се намираше къщата на Кларънс Донахю, единственият морой, достатъчно глупав, за да живее в тази пустиня, преди аз и приятелите ми да пристигнем миналата есен. Старият Кларънс беше симпатичен чудак, който посрещна приятелски необичайната ни група от морои и дампири, отвори гостоприемно вратите на дома си за нас и ни позволи да използваме неговата захранваща – икономката Дороти. За разлика от стригоите, ние, мороите не убиваме за кръв, но се нуждаем от нея поне два пъти седмично. За щастие, на света имаше много хора, готови с радост да ни предоставят своята, в замяна на живот, прекаран в блажената еуфория на ендорфините, които се освобождаваха при ухапване от вампир.