Ришел Мийд: Огнено сърце

– Хей, само се шегувах. – Ръката ѝ докосна нежно лицето ми. – Няма нищо. Всичко е наред.

Но не беше наред. Светът внезапно се превърна в жестоко, безнадеждно и пусто място след смъртта на моята леля, кралицата на мороите и единствената ми роднина, която никога не ме е съдила. Буца заседна в гърлото ми, стените сякаш се прихлупиха над мен, когато си припомних за жестокото ѝ убийство; пред очите ми се заредиха онези кървави снимки, които разнасяха наоколо, докато се опитваха да открият убиеца ѝ. Нямаше значение, че този убиец бе заловен и осъден на смърт. Това нямаше да върне леля Татяна. Тя си бе отишла, в други места, където не можех да я последвам – поне засега – а аз бях тук, самотен, незначителен и объркан.

– Ейдриън.

Гласът на Сидни бе спокоен, но твърд, и аз бавно се изтръгнах от отчаянието, връхлетяло ме толкова бързо и с такава сила – мрак, който се усилваше с годините, колкото повече използвах магията на духа. Това бе цената да притежаваш подобна сила и тези внезапни промени в настроението ми напоследък зачестяваха. Впих поглед в очите ѝ и светът отново се обля в светлина. Все още скърбях за леля си, но Сидни беше тук, моята надежда и опора. Не бях сам. Не бях неразбран. Преглътнах, кимнах и я дарих с плаха усмивка, докато тъмната ръка на духа бавно отслабваше хватката си. Засега.

– Добре съм. – Видях съмнението в очите ѝ и я целунах по челото. – Наистина. Трябва да вървиш, Сейдж. Зоуи ще започне да се чуди къде си, а и ще закъснееш за срещата си с вещерското сборище.

Няколко минути тя се взира загрижено в мен, сетне лицето ѝ малко се проясни.

– Добре. Но ако се нуждаеш от нещо.

– Зная, зная. Ще се обадя по телефона на любовта.

Това върна усмивката ѝ. Напоследък се бяхме сдобили с тайни предплатени мобилни телефони, които алхимиците – организацията, за която Сидни работеше – нямаше да могат да проследят. Не че проверяваха редовно телефона ѝ, но със сигурност щяха да го направят, ако решат, че се случва нещо подозрително, а ние не желаехме да следят есемесите и телефонните ни разговори.

– А и тази нощ ще дойда – додадох аз.

Тя отново стана сериозна.

– Ейдриън, не. Това е твърде рисковано.

Още една от способностите на владеещия магията на духа бе да се явява в сънищата на другите или по-точно да ги създава. Това бе удобен начин да поговорим, след като не разполагахме с много време, за да го правим в реалния свят – а и защото напоследък, докато бяхме будни, не посвещавахме много време на разговори – но както винаги, когато използвах духа, това застрашаваше здравия ми разум. Сидни много се притесняваше, но за мен беше дреболия, щом можех да бъда с нея.

– Без възражения – предупредих я. – Искам да съм в течение на нещата. Зная, че и ти желаеш да си наясно какво става с мен.

– Ейдриън.

– Няма да остана дълго – обещах ѝ.

Тя се съгласи неохотно, изобщо не изглеждаше доволна – и аз я изпратих до вратата. Докато прекосявахме дневната, се спря пред малкия аквариум, поставен близо до прозореца. Усмихна се, коленичи и потропа по стъклото. Вътре имаше дракон.

Не, не съвсем. Всъщност се наричаше калистан, но ние рядко използвахме това наименование. Обикновено му викахме Хопър. С помощта на магия Сидни го бе призовала като помощник, от някакво демонично царство. Най-често помощта му се състоеше в това да изяжда всичката храна в апартамента ми. Двамата със Сидни бяхме обвързани с него и заради доброто му здраве се редувахме да бъдем с него. Но откакто Зоуи пристигна, моят апартамент се превърна в негова постоянна резиденция. Сидни вдигна капака на аквариума и позволи на малкото златисто, люспесто същество да скочи в дланта ѝ. То се взря в нея с обожание, напълно разбираемо за мен.

– Вече доста време си в тази форма – рече тя. – Готов ли си за почивка?

Хопър можеше да съществува в живата си форма или да бъде превърнат в малък кварц, подобен на статуетка. Това помагаше да се избегнат неудобните въпроси, когато наоколо имаше други хора, но само тя можеше да променя формата му.

– Да. Той не спира да ми яде боите. А и не искам да се звери насреща ми, докато те целувам за довиждане.

Тя то погъделичка леко по брадичката и изрече заклинанието, което го превърна в парче опушен кристал. Така животът определено беше по-лесен, но здравето му изискваше от време на време да придобива отново живата си драконовска форма. А и освен това малкото приятелче бе започнало да проявява подчертана привързаност към мен.

– Ще го взема за малко – заяви Сидни и го пъхна в чантата си. Дори и да не беше жив, близостта ѝ пак щеше да му действа добре.