Ришел Мийд: Огнено сърце

Освободен от втренчения поглед на малките кръгли очички на Хопър, аз я дарих с дълга целувка за сбогуване, която не ми се искаше да свършва. Взех лицето ѝ в шепи.

– План за бягство номер седемнайсет – обявих. – да избягаме и да отворим сергия за продажба на сокове във Фресно [1] Град в Калифорния. – Бел. Прев. .

– Защо във Фресно?

– Звучи ми като място, където хората пият много сок.

Тя се ухили и отново ме целуна. Плановете за бягство бяха нашата обичайна шега, винаги доста пресилени и номерирани на случаен принцип. Обикновено ми хрумваха в момента. Но най-тъжното беше, че това бяха най-добрите планове, с които разполагахме. И на двама ни беше болезнено ясно, че трябва да живеем за настоящето, защото бъдещето бе твърде несигурно.

Трудно беше да се прекъсне тази втора целувка, но Сидни най-после отдръпна устни от моите, а аз я изпратих с поглед, докато вървеше към вратата. Когато я нямаше, апартаментът като че ли ставаше по-тъмен.

Донесох останалите кутии от колата и се зарових в съкровищата си. Повечето от албумите бяха от шейсетте и седемдесетте, имаше малко и от осемдесетте. Не бяха подредени, но нямах и намерение да ги пренареждам. След като Сидни превъзмогне убеждението си, че те са напразно пилеене на пари, няма да устои на природата си и ще ти подреди по изпълнители, жанр или цвят. Включих грамофона в дневната и извадих наслуки един албум. Оказа се "Machine Head" на Дийп Пърпъл.

Разполагах с няколко часа преди вечеря, затова застанах пред статива и се взрях в бялото платно, опитвайки се да реша как да се справя с настоящата си задача по рисуване с маслени бои за напреднали: автопортрет. Не беше нужно да се постигне точна прилика. Можеше да бъде абстрактен. Можеше да бъде всякакъв, само да изобразява мен. Не знаех какво да правя. Можех да нарисувам всеки друг, когото познавам. Навярно не бих могъл да уловя точно онова възторжено изражение на Сидни, докато я държа в прегръдките си, но можех да нарисувам аурата ѝ или цвета на очите ѝ. За мен нямаше да бъде трудно да нарисувам замисленото, деликатно лице на моята приятелка Джил Мастрано Драгомир, младата принцеса на мороите. Със същата лекота изпод четката ми щяха да се появят яркочервени рози като дар за моето бивше гадже, което разби сърцето ми, но при все това аз продължавах да ѝ се възхищавам.

Но себе си? Не знаех как да пресъздам себе си. Може би беше просто творческа криза. Може би не се познавах. Докато се взирах в платното, объркването и безсилието ми нарастваха и трябваше да се преборя с желанието да отида до зарязания напоследък шкаф с напитки и да си налея едно. Алкохолът невинаги помагаше да се издигнеш до висините на изкуството, но обикновено даваше вдъхновение. Почти усетих вкуса на водката. Можех да я смеся с портокалов сок и да се преструвам, че съм здрав и всичко е наред. Пръстите ми потрепнаха и краката ми едва не ме понесоха към кухнята – но устоях. Искреността в очите на Сидни прогаряше съзнанието ми и аз се съсредоточих отново върху платното. Мога да направя това и трезвен. Обещах ѝ, че ще пия само по една чаша на ден и спазвах дадената дума. И засега това единствено питие ми бе нужно в края на деня, преди да си легна. Не спях добре. Никога, през целия си живот, не съм имал добър сън, затова използвах всичко, което можеше да ми помогне.

Ала решението ми да остана трезвен не ми донесе вдъхновение и към пет часа платното все още оставаше празно. Станах и разкърших схванатото си тяло. Усетих как мракът се завръща. Изпитвах повече гняв, отколкото тъга, примесен с разочарование, че не успях да се справя. Преподавателите ми по изобразително изкуство твърдяха, че притежавам талант, но в моменти като този се чувствах като безделник и неудачник, за какъвто повечето хора винаги са ме смятали. Ставаше още по-потискащо, когато се замислех за Сидни. Тя знаеше абсолютно всичко и можеше да преуспее във всяка област, която пожелаеше. Като оставим настрана проблемът, че съм дампир, а любимата ми – човек, не спирам да си задавам въпроса какво бих могъл да ѝ предложа. Аз дори не мога да произнасям половината от нещата, които я интересуваха, камо ли да ги обсъждам. И ако някога успеем да водим що-годе нормален живот заедно, тя ще работи и ще плаща сметките, а аз ще седя у дома, ще чистя и ще готвя. Но и за това не ме бива. Ала ако иска, когато се прибере вечерта у дома, да завари един неотразим красавец със секси прическа, то аз вероятно нямаше да я разочаровам.

Знаех, че тези страхове се усилваха от духа. Не всички бяха реални, но ми беше трудно да се отърся от тях. Зарязах рисуването и излязох, надявайки се да се разсея в настъпващата вечер. Слънцето залязваше на хоризонта, а вечер през зимата в Палм Спрингс можеше да се излиза само по тънко яке. Това бе любимото време за мороите, когато светлината не е толкова силна, за да пи причинява неудобство. Ние можехме да издържаме на дневна светлина, за разлика от стригоите – неживи вампири, които убиват, за да пият кръв. Слънчевата светлина ги убиваше, което беше преимущество за нас. Нуждаехме се от всичко, което можеше да ни помогне, в борбата срещу тях.