Ришел Мийд: Огнено сърце

Аз бих одобрил любовта им, но Джил, също като Анджелина, се преструваше, че е влюбена в Нийл. И за двете момичета това беше игра, но никой – дори Сидни – не ми вярваше.

– Харесва ли ти това, което поръчахме, или искаше нещо друго? – обърна се Анджелина към Нийл. – Не каза нищо.

Той поклати глава с обичайната си невъзмутима физиономия. Черната му коса беше много късо подстригана. Сдържаният му строг вид несъмнено би се понравил на алхимиците.

– Не мога да си губя времето, за да споря за незначителни неща, като перони и гъби. Ако бяхте учили в училището ми в Девъншир, щяхте да ме разберете. Когато бях във втори курс, ни зарязаха сами насред блатото, за да си търсим храна и да се научим как да оцеляваме. Ако прекарате три дни само на клони и трева, изобщо няма да обсъждате храната си.

Анджелина и Джил заахкаха и заохкаха възхитено, сякаш това бе най-мъжкарският и геройски подвиг, за който бяха чували някога. Изражението на Еди илюстрираше мислите ми – чудех се дали този тип е сериозен или е просто самороден гений, ръсещ мъдрости, от които направо да си припаднеш.

Мобилният телефон на Зоуи иззвъня. Тя погледна дисплея и скочи разтревожено на крака.

– Татко е. – И без да се обърне, отговори на обаждането, докато излизаше забързано от стаята.

Не бях от тези, които обикновено ги връхлитат всякакви лоши предчувствия, но по гръбнака ми пробягаха ледени тръпки. Бащата на сестрите Сейдж не беше някой сърдечен и дружелюбен тип, който ще се обади, за да побъбри с дъщеря си в работно време. Още повече, когато знаеше, че Зоуи изпълнява специална мисия на алхимиците. Ако се бе случило нещо, то засягаше и Сидни, а това ме безпокоеше.

Почти не обръщах внимание на разговора и броях минутите до завръщането на Зоуи. Когато тя най-сетне се появи, пребледнялото ѝ лице издаваше, че съм бил нрав. Нещо лошо се бе случило.

– Какво има? – попитах с тревога. – Сидни добре ли е? – Твърде късно осъзнах, че не би трябвало да проявявам специална загриженост за Сидни. Дори приятелите ни не знаеха за нас. За щастие, вниманието на всички бе приковано към Зоуи.

Тя поклати бавно глава, с разширени и невярващи очи.

– Аз. Не зная. Става дума за родителите ми. Развеждат се.

Наистина не бях очаквала тайното посвещаване във вещерско сборище да започне с чаено парти.

– Ще ми подадеш ли малко бишкоти, скъпа?

Бързо грабнах порцелановата чиния от масичката за кафе и я подадох на Мод, една от старшите вещици в групата, нашата домакиня за вечерта. Седяхме в кръг, на сгъваеми столове, в безукорно подредената ѝ дневна. Учителката ми по история, госпожа Теруилиджър, беше до мен и дъвчеше сандвич с краставичка. Бях прекадено нервна, за да кажа нещо, и просто си пиех чая, докато останалите бъбреха на безобидни теми. Мод ни бе поднесла билков чай, така че нямаше защо да се притеснявам, че ще наруша "кофеиновата сделка" с Ейдриън. Не че щях да възразя срещу едно извинение да пийна чаша черно кафе.

Бяхме общо седем и при все че вещерските посестрими приемаха произволен брой кандидатки, достойни за тази чест, всички изглеждаха особено доволни от простото число седем. Според Мод това било на късмет. От време на време Хопър надигаше глава, а сетне се втурваше да се крие под мебелите. Тъй като на вещиците не им пукаше от калистаните, реших тази вечер да го оставя да се щура свободно наоколо.

Една от тях заговори за предимствата и недостатъците на зимното посвещаване, в сравнение с лятното и мислите ми започнаха да блуждаят. Чудех се какво ли става в дома на Кларънс. От септември насам аз отговарях за воденето на Джил при нейната захранваща и се чувствах донякъде странно (и малко тъжна) да съм тук, докато те са всички заедно и си прекарват добре. Внезапно ме бодна угризение, като се сетих, че не се бях погрижила за вечерята им. Ейдриън беше само техният шофьор за вечерта и аз забравих да го предупредя. Дали Зоуи щеше да се нагърби със задължението да им купи храна? Вероятно не. Постарах се да потисна изблика на майчинските си инстинкти, каращи ме да се тревожа, че всички те ще измрат от глад. Все някой щеше да осигури храна.

Мислите за Ейдриън извикаха сладките спомени от днешния ни следобед. Дори и след часове още усещах целувките му по кожата си. Поех дълбоко дъх, изплашена, че бъдещите ми посестрими ще отгатнат, че точно в момента магиите бяха последното, което ме вълнуваше. Всъщност тези дни всичко ми се струваше незначително, с изключение на миговете, когато лежах полугола в прегръдките на Ейдриън. След като цял живот се възхвалявам за стоическата си победа на духа над тялото ми, бих удивена, че толкова разумна и трезвомислеща личност като мен може така бързо да бъде обсебена от физическите наслади. Понякога се опитвах да го определя рационално като естествена животинска реакция. Но се налагаше да погледна истината в лицето: гаджето ми беше умопомрачително секси, независимо дали беше вампир, или не, а аз не можех да държа ръцете си далеч от него.