Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Затвори след себе си вратата на моята стая и мислите му изведнъж се прекъснаха.

Какво трябваше да направя? Как да избягам, как да преодолея тези дебели стени? Бях вече предупреден, лесно можех да го убия, но това нямаше да реши проблема с излизането ми оттук, а ако фабриката престанеше да работи, щях да умра както аз, така и всички останали жители на планетата, дори Дейа Торис, ако все още беше жива. Мисълта за Дейа ме накара изцяло да се откажа от плана за убийството на негостоприемния старец.

Внимателно излязох от стаята и започнах да търся първата, голяма врата. В главата ми дойде безумна мисъл — да опитам да отворя вратата с помощта на деветте звука, чути в мозъка на моя домакин.

Придружен от стъпващия зад мен безшумно Вул преминах крадешком през няколко коридора, после слязох надолу по вити стълби, докато най-после стигнах до залата, в която сутринта утолих своя глад. Никъде не забелязах моя домакин, нито пък се досетих къде може да прекарва нощта.

Тъкмо се канех да вляза в залата, когато лек шум зад гърба ми ме накара да се оттегля в тъмния край на коридора. Издърпах към себе си Вул и приклекнах край стената, прикриван от мрака.

Старецът мина край мен и влезе в залата. Тя беше осветена и забелязах, че той държи в ръката си тесен, дълъг кинжал. След миг започна да го остри о каменната маса, а в мислите му прочетох намерението най-напред да провери помпите. Това щеше да му отнеме около тридесет минути, след това щеше да отиде в моята спалня и да ме убие.

Най-после мина през залата и изчезна по стълбите, към помпите; излязох от сянката и пресичайки залата по диагонал, се приближих към първата от трите стоящи между мен и свободата врати.

Концентрирах се върху масивната брава и изпратих към нея девет мозъчни вълни. Чаках със затаен дъх резултата. Вратата бавно се раздвижи към мен и се отмести настрани. Моята мислена заповед отвори също и двете останали врати й с Вул излязохме в тъмнината на нощта — най-после свободни, но имаше една съществена разлика в състоянието ни отпреди едно денонощие и сега — този път бяхме с пълни стомаси.

Отдалечихме се бързо от огромната сграда и тръгнахме напряко с намерение да стигнем до районите, населени с червени марсианци, приятелски настроени към Хелиум, колкото може по-бързо.

Съдбата ни готвеше нови приключения. Сутринта стигнахме до обработваемите площи и реших да потърся жителите на първата ферма, която ни се изпречи на пътя.

Тя се състоеше от ниски бетонни постройки, снабдени с масивни, плътно затворени врати. Започнах да чукам и да викам, но нямаше никакъв отговор. Уморен и отпаднал от безсъние се свлякох на земята и заповядах на Вул да стои на стража.

Скоро след това ме събуди упоритото ръмжене на Вул, отворих очи и видях трима червени марсианци, застанали недалеч от нас. Те се прицелваха в мен с пушките си.

— Нямам оръжие и не съм ваш враг — започнах да им обяснявам. — Бях пленник на зелените хора и искам да стигна до Зоданга. Моля ви само за храна и възможност за почивка за мен и за моя калот и да ми покажете посоката, в която трябва да вървим по-нататък. Те свалиха пушките и дойдоха при нас, усмихваха се приятелски. Сложиха десните си ръце на лявото ми рамо според обичайния на Марс начин на поздравяване и започнаха да ме разпитват за моята история и за моите приключения на Марс. После ни взеха със себе си в дома наблизо.

Оказа се, че сградите, в които се мъчех да вляза рано сутринта, се употребяваха изключително като складове. Жилищните им домове бяха сред огромните дървета и, също както останалите сгради на червените марсианци, биваха издигани през нощта на височина четиридесет до петдесет стъпки над земята чрез огромни, скрити в земята повдигащи устройства, задвижвани с малки ядрени двигатели, чиито пултове за управление се намираха вътре в сградите. Вместо да се мъчат да инсталират многобройните ключалки и резета, марсианците просто издигаха домовете си за през нощта нагоре, извън опасната зона. Те разполагаха със специални, действащи само в ръцете на собственика устройства, които позволяваха да се издигат и спускат домовете и отвън, марсианците можеха да пътуват, ако това се налагаше, без да се тревожат за своята собственост.

Тримата братя, заедно с жените и децата си, обитаваха три еднакви къщи на територията на фермата. Те самите не работеха, защото бяха правителствени надзираващи офицери. Работата се вършеше от затворници, военнопленници, задлъжнели към държавата хора и стари ергени, твърде бедни, за да могат да плащат високия, задължителен за всички ергенски данък.