Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

— А какво става с принцеса Дейа Торис? — запитах с привидно безразличие.

— Загинала е — отговори мъжът. — Узнали са това от един зелен воин, пленен наскоро от наш отряд на юг. Избягала от таркийците с някакво странно същество от друг свят, само за да бъде заловена от вархунците. Техните тоати дълго бродили по дъното на едно пресъхнало море, а наблизо били открити следи от кървава схватка.

Тъй като тези сведения съвсем не бяха сигурни и не представляваха категорично доказателство, че Дейа Торис наистина е загинала, реших да опитам по най-бързия възможен начин да стигна до Хелиум и да предам на Тардос Морс сведенията за неговата внучка, с които разполагах аз.

Десет дни след напускането на фермата на братята Птор стигнах до Зоданга. Още по времето на моя първи контакт с червените жители на Марс забелязах, че присъствието на Вул събужда не съвсем благосклонен затова пък силен интерес към моята особа, защото принадлежеше към вид животни, никога не опитомявани от червените хора. Ако влезех в Зоданга с Вул, впечатлението щеше да бъде същото, както ако някой тръгнеше да се разхожда по Бродуей с лъв.

Мисълта за раздялата с моя верен приятел искрено ме натъжи и аз отложих решението докато стигнем до вратите на града. Но малко по-късно разбрах, че трябва да се разделим. Ако ставаше дума само за моята безопасност, нищо не би могло да ме накара да се разделя с единственото същество на Барсум, което от мига на срещата ни искрено се привърза към мен. Но аз исках повече от всичко друго да открия жената, на която се заклех да служа вярно и дори да отдам живота си и трябваше да отправя предизвикателство към опасност на този тайнствен град. Не можех да си позволя грижата за безопасността на Вул да отвлича вниманието ми и да стане причина за неуспеха на моето начинание. Сбогувах се с него приятелски, обещах си, че ако се върна невредим от очакващите ме приключения, ще намеря начин да го открия.

Струваше ми се, че Вул разбра какво му обяснявах, и щом посочих към Тарк, той се обърна нататък с истинска тъга в очите. Не можех повече да гледам с какво нежелание се отдалечава. Обърнах се и тръгнах бързо към стените на Зоданга.

Благодарение на препоръчителното писмо получено от братята Птор, ме пуснаха безпрепятствено в града — огромен и от всички страни заобиколен от високи стени. Беше още много рано и улиците — съвсем безлюдни. Сградите, издигнати високо на метални колони, приличаха на големи птичи гнезда, а колоните наподобяваха метални дънери. Магазините не бяха вдигнати нависоко, нямаха особени масивни ключалки, нито резета. Кражбата беше явление, напълно непознато на Барсум. Страхуваха се единствено от убийства и издигаха домовете си нависоко за през нощта.

Братята Птор ми дадоха точни указания къде да отида, за да си намеря жилище и да бъда близо до службите на правителствените агенти, до които адресираха писмата. Пътят ми водеше към централния площад. Такива площади има във всеки марсиански град. Този в Зоданга покриваше около една квадратна миля площ и беше заобиколен от дворците на кралското семейство и на висшата аристокрация, от обществени сгради, питейни заведения и магазини. Вървях през площада и се възхищавах на великолепната архитектура и красотата на пурпурната растителност. Изведнъж забелязах червен марсианец. Той бързо вървеше към мен, излизайки от една съседна улица. Не ми обърна никакво внимание, но когато приближи към мен, го познах и като сложих ръка на рамото му, поздравих.

— Каор, Кантос Кан!

Той светкавично се обърна и преди да успея да отпусна ръката си, острието на дългия му меч се озова на гърдите ми.

— Кой си ти? — извика той, а когато аз с един скок се отдалечих от него на петдесет стъпки, свали меча си и се засмя:

— Няма нужда от отговор. Само един човек на Барсум умее да скача така. В името на двете луни, приятелю Джон Картър! Откъде се взе тук? Да не си станал Дарсин, че умееш да си сменяш цвета на кожата, както искаш?

— Дължа ти няколко мъчителни секунди, приятелю, — каза той, слушайки за приключенията ми от мига, в който се разделихме на арената във Вархун. — Ако жителите на Зоданга научат кой съм и откъде идвам, скоро ще съм на брега на мъртвото море Корус заедно с моите отдавна забравени предци. Изпратен съм тук от Тардос Морс, джеданка на Хелиум, за да разбера къде се намира Дейа Торис, нашата принцеса. Саб Тан, принцът на Зоданга, е безумно влюбен в нея и я крие някъде тук. Неговият баща, джедакът на Зоданга, Тан Косис поставя като условие за сключване на примирие между нашите градове доброволното съгласие на Дейа Торис да стане жена на сина му. Но Тардос Морс не желае да го приеме и заповяда да бъде предадено на джедака на Зоданга, че той и всички хора от Хелиум предпочитат да видят своята принцеса по-скоро мъртва, отколкото омъжена за човек, когото не е избрала сама, и че той самият предпочита да бъде погребан под развалините на нашия град, отколкото да обедини, герба на своя род с този на Тан Косис. Този отговор страшно обиди Тан Косис и хората от Зоданга, но благодарение на него Тардос Морс е заобиколен в Хелиум с още по-голяма любов от своите поданици и има сред тях още по-голяма власт, отколкото когато и да било.