Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Старецът седна до мен и разговаряхме няколко часа. Най-странното от всичко беше това, че докато аз съумявах да разчета всяка негова мисъл, той не знаеше за моите нищо, докато не ги изкажех на глас.

Не се издадох, че умея да чета мислите му и благодарение на това узнах много неща. Те по-късно се оказаха твърде полезни за мен, никога нямаше да ги узная, ако той подозираше за моята способност. Марсианците така добре владеят своя мозък, че умеят да контролират мислите си с изключителна прецизност.

В същата сграда се намираше инсталацията за производство на изкуствен въздух, изпускан в атмосферата, за да поддържа живота на Марс. Тайната на производствения процес се състои в употребата на деветия лъч, изпускан от странните камъни, подобни на този, който носеше на нагръдника си моят домакин.

Лъчът биваше отделян от другите слънчеви лъчи с помощта на сложни устройства, инсталирани на покрива на сградата. Три четвърти от площта на сградата се заема от резервоари, в които този лъч се събира. След това продуктът се поддава на въздействието на електрическия ток или по-точно се съединява в известни пропорции със сублимирани електрически трептения и се изпомпва в пет големи резервоара, разположени по цялата планета; изпуска се, за да се съедини с атмосферата.

В сградата винаги има на склад достатъчно количества от деветия лъч, за да може атмосферата на Марс да бъде поддържана в такова състояние, в каквото е сега. Единствената заплаха представлява възможността да се случи някакво непредвидено произшествие, в резултат на което могат да се повредят изпомпващите устройства.

Старецът ме заведе в помещение, в което се намираха двадесет помпи, всяка способна да доставя въздух на цялата планета Марс, и ми каза, че се грижи за тях от осемстотин години. Помпите работят последователно — всяка по едно марсианско денонощие или малко повече от двадесет и четири и половина земни часа. Има помощник, с когото дежурят при уредите на смени. Прекарват в самота почти половината от марсианската година, или около триста четиридесет и четири земни дни в тази фабрика, отдалечена от всякакви населени места.

Всеки червен марсианец още от най-ранно детство започва да изучава принципите на работа на тази фабрика и технологията на протичащия в нея процес на производство на въздух, но само двама души едновременно знаят начина на проникване вътре във фабриката. Тя, оградена с дебел петдесет стъпки зид, е изцяло недостъпна за неканени гости. Дори покривът е подсигурен срещу нападения от въздуха със специално стъкло, плътно пет стъпки.

Въпреки тези изключителни предпазни мерки, дълбоко в душите си работещите в тази фабрика се страхуват от евентуално нападение на зелените воини или някои лишени от разум червени хора. Всички други марсианци разбират, че нормалният живот на тяхната планета зависи изцяло от непрекъснатия цикъл на работа в тази фабрика.

Слушах думите на стареца и открих нещо интересно — външната врата се отваря по телепатичен път. Механизмът на бравите се задействува от известни комбинации на мозъчните вълни. Реших да изпробвам своето новопридобито умение. Възползвах се от случая и се опитах да узная каква е комбинацията. Уж случайно, по време на разговор запитах стареца по какъв начин ми отвори тази масивна врата, без да се приближава към нея, дори без да излиза от стаята. В мозъка му за миг прозвучаха девет звука, но тутакси изчезнаха, а той каза, че това е тайна и не може да ми я разкрие. От този момент отношението му към мен се промени, сякаш се страхуваше да не би чрез изненада да го принудя да издаде някаква голяма тайна. В погледите, които ми хвърляше и в мислите му четях подозрителност и страх, макар да продължи да разговаря с мен извънредно учтиво.

Преди да отида да почивам, обеща да ми даде препоръчително писмо до намиращия се наблизо офицер. Той би могъл да ми помогне да стигна до Зоданга, най-близкия град на червените марсианци.

— Само не казвай на никого, че крайната ти цел е Хелиум, защото между тези две страни се води война. Моят помощник и аз нямаме родина, принадлежим на целия Барсум. Знакът, който носим, ни пази навсякъде, дори сред зелените хора, но обикновено избягваме срещите с тях, ако не са наложителни.

— Е, приятелю, засега „Лека нощ!“ — прибави той накрая. — Пожелавам ти да спиш дълго и спокойно. Наспи се хубаво!…

Усмихна се приятелски, но в мислите му прочетох някакво решение, а после като в мъгла го видях да стои надвесен над мен в нощта с кинжал в ръка и чух част от някакво изречение: „… Много съжалявам, но това е за доброто на Барсум…“