Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

През следващите два дни не ми донесоха никакво ядене, но после се появи нов пазач и времето в килията започна да тече по същия начин, както и преди. Сега вече се стараех да не позволявам на моя разум да помътнее от ужаса на положението, в което се намирах.

Малко преди това доведоха недалеч от мен нов затворник. В светлината на факлите видях, че това е червен марсианец и с нетърпение зачаках кога пазачите ще си отидат, за да мога да си поговоря с него. Когато отдалечаващите се стъпки най-после заглъхнаха, аз тихо произнесох думата „каор“, която означаваше „Здравей!“

— Кой си ти, дето говориш в тъмнината? — запита той.

— Джон Картър, приятел на червените хора от Хелиум.

— Аз съм от Хелиум — каза той, — но не си спомням твоето име.

Разказах му историята на моите приключения на Марс до момента, премълчах само това, че обичам Дейа Торис. Той много се зарадва на вестта за съдбата на принцесата на Хелиум. Според него от мястото, където ги бях оставил, Дейа Торис и Сола лесно биха могли да стигнат до някой по-безопасен район. Каза, че отлично познава онази местност, защото оврагът, през който са преминали вархонците, преди да ме хванат, е единственият път, водещ на юг, и него са използвали всички.

— Дейа Торис и Сола вероятно са стигнали до хълмовете на разстояние не повече от пет мили до водния път и сега сигурно вече са в пълна безопасност — каза той.

Моят другар по килия се казваше Кантос Кан, падвар (лейтенант) от флотата на Хелиум. Участвал в неуспешната експедиция, натъкнала се на таркийците, в резултат на която Дейа Торис попаднала в плен. Разказа ми накратко събитията, станали след поражението на корабите. Тежко повредени и набързо ремонтирани, те летели бавно към Хелиум, но когато прелитали над Зоданга, най-големите врагове на хелианците, нападнали ги голяма група бойни кораби и почти всички били унищожени или пленени. Оцелял само корабът, в чийто екипаж влизал Кантос Кан. Три дни той бягал от потерята и най-накрая успял да избяга благодарение на безлунната нощ.

Тридесет дни след пленяването на Дейа Торис, или горе-долу по същото време, когато ние пристигнахме в Тарк, корабът се върнал в Хелиум само с десетина души на борда от екипажа, който наброявал седемстотин офицери, войници и учени, когато потеглили към Тарк, И веднага след това седем мощни флотилии, всяка от по сто бойни кораба, тръгнали да търсят Дейа Торис.

Отмъстителите изтрили от лицето на Марс две племена на зелените марсианци, но от принцесата нямало и следа. Търсили най-напред сред племената, населяващи северните територии и едва след няколко дни се насочили и към южните.

Кантос Кан бил определен за пилот на едночленен разузнавателен кораб и само поради нещастно стечение на обстоятелствата бил заловен от вархонците, когато претърсвал техния град. Смелостта на този човек спечели моето дълбоко уважение. Той сам се спуснал до града, стигнал почти до площада, а след това старателно и методично започнал да претърсва сградите наоколо. В ръцете на зелените воини попаднали след два дни търсене, когато най-после се уверил, че принцесата я няма там и тъкмо имал намерение да тръгне обратно. По време на нашето пребиваване в обща килия ние добре се опознахме един друг и почувствахме взаимна симпатия. Но не ни било писано да бъдем дълго време заедно, защото няколко дни след неговото залавяне бяхме изведени навън. Настъпи времето на големите игри. Една сутрин ни заведоха в огромен амфитеатър. Той представляваше архитектурна новост за мен, построен не на повърхността на земята, а в огромна яма. Трудно се добиваше представа за първоначалните му размери, защото сега беше отчасти разрушен и изпълнен с преместила се земя. Но дори и в това състояние можеше да събере всички племена на вархонците — около двадесет хиляди души. Арената беше много широка, но грапава и неравна, оградена със зид, построен от камъни, взети от разрушените сгради, за да не се позволи на животните и на затворниците да побягнат към трибуните за зрители. Във всеки от краищата й се виждаха железни клетки; в тях затворниците очакваха да дойде реда им да излязат на арената и да умрат. Кантос Кан и аз се оказахме заедно в една такава клетка. В другите имаше диви калоти, тоати, бесни зитидари, зелени воини, жени от различни народности и много други странни зверове, каквито никога по-рано не бях виждал. Ръмжене, писъци, мъркане се сливаха в оглушителен шум, а видът на всяко от тези животни дори поотделно можеше да изпълни и най-смелото сърце с предчувствие за смърт.