Едгар Бъроуз - Принцесата на Марс

Огледах се наоколо и забелязах, че зелените воини са се изкачили на хълма и също се оглеждат, вероятно търсеха своя вожд. След малко съзряха най-напред него, а после и мен. Веднага започнах да стрелям по тях. Имах почти сто патрона в магазина на пушката си и още сто в пояса на гърба си, стрелях, без да спирам, докато тези, които вече бяха се изкачили на хълма, успяха да залегнат или да се скрият.

Времето, дадено ми за почивка, беше за съжаление твърде кратко. След секунда видях отряд, състоящ се от няколко хиляди воини. Те в бесен галоп излетяха иззад хълма и се насочиха право към мен. Стрелях докато патроните ми, свършиха, а воините приближаваха. Щом се убедих, че Дейа Торис и Сола са изчезнали между хълмовете, аз се изправих, захвърлих непотребното ми оръжие и побягнах в посока, обратна на тази, в която бяха изчезнали Дейа и Сола.

Ако някакви марсианци някога са имали възможността да видят истински скокове, това бяха воините от този отряд. Скачах, напрягах всичките си сили, но и те упорито ме преследваха. Изведнъж обаче се спънах в някакъв камък и се проснах с цял ръст на жълтия мъх. Когато вдигнах очи, те вече стояха над мен и макар че извадих меча си, за да продам своя живот колкото може по-скъпо, скоро дойде краят. Започнах да се олюлявам под напора на техните удари, падащи върху мен като порой, главата ми бучеше, всичко наоколо започна да притъмнява и най-накрая паднах, губейки съзнание.

Сигурно бяха минали няколко часа, преди да дойда на себе си, и отлично помня учудването си, когато се убедих, че не съм мъртъв.

Лежах на купчина коприна и кожи в ъгъла на малка стая. Над мен се навеждаше някаква грозна стара жена, до нея стояха няколко зелени воини. Щом отворих очи, старата жена каза:

— Той ще живее, джеде.

— Много добре — отговори онзи, към когото се беше обърнала тя, и приближи към леглото ми. — Той ще ни осигури развлечения по време на големите игри.

Погледнах към него и разбрах, че не е таркиец — защото носеше различни отличия и накити. Беше висок и едър, с лице и гърди покрити в белези, единият му зъб беше счупен, а едното му ухо — отрязано. На гърдите му висеше огърлица от човешки черепи, редуващи се с изсъхнали човешки ръце.

Думите за големите игри, за които толкова много бях чувал от таркийците, ме накараха да си помисля, че съм попаднал от трън на глог.

Марсианецът размени още няколко думи с жената и тя го увери, че ще мога да пътувам; заповяда да възседнем тоатите и да последваме главната колона.

Привързаха ме здраво към най-дивия и най-непослушен тоат, какъвто бях виждал някога. От двете му страни застанаха двама ездачи, за да направят невъзможно бягството му, и ние препуснахме в галоп, стараехме се да догоним колоната.

Раните почти не ме боляха в резултат от великолепните качества на лекарствата и инжекциите, използвани от старата жена и извънредно старателното бинтоване.

Малко преди да падне мракът, се присъединихме към главните сили, вече успели да направят лагер за през нощта. Веднага ме отведоха при вожда. Оказа се, че е самият джедак на Вархун.

Както и джедът, който ме докара, и той носеше много белези и нагръдник от човешки черепи и изсушени ръце. Изглежда това трябваше да свидетелства за изключителната жестокост на всички големи вождове.

Джедакът Бар Комас, сравнително млад, беше обект на дива омраза и завист от страна на своя лейтенант — Дак Кова — джедът, който ме залови. Не можех да не забележа непрекъснатите усилия на джеда — по особено коварен начин да обижда своя вожд. Застанахме пред джедака. Бар Комас изцяло пренебрегна задължителния церемониал на поздравяване на вожда, избута ме пред себе си и високо с предизвикателен тон каза:

— Доведох едно странно създание, което носи отличителните знаци на таркийците. Имам намерение да го накарам да се бори с някой див тоат по време на големите игри.

— Твоят джедак ще умре по такъв начин, какъвто сметне за подходящ Бар Комас — отговори младият вожд с достойнство. — Ако изобщо умре.

— Ако изобщо умре ли? — извика Дак Кова. — Кълна се в ръцете на умрелите, окачени на моята гръд, че той ще умре, Бар Комас. Твоята сантиментална слабост няма да го спаси. Нека Вархун най-после се управлява от истински джедак, а не от някакъв женствен хлапак с вода вместо кръв в жилите, от когото дори старият Бар Комас може да свали отличията му с голи ръце.

Бар Комас гледа известно време към дръзкия, непокорен свой военачалник, а в очите му нямаше и помен от страх — само омраза и презрение. После, без да каже нито дума, без да посята към оръжията си, се хвърли към гърлото на Дак Кова.